— Антъни — извика тя, макар че едва издържаше да не се разсмее на красноречивата му усмивка. — Трябва ли да говориш такива неща? Освен това някои булки нямат майки, които да ги просвещават.
— Разговорът започва да става личен — той протегна ръка към чукчето на вратата и нежно я погледна. — Ти не беше изплашена, нали скъпа?
— Ти дори не ми остави време за това — каза тя и отново се изчерви.
— А сега, когато знаеш за какво става въпрос?
— Ами мисля, че ще припадна.
Той избухна в смях. В този миг вратата се отвори и Добсън стоически скри неодобрението, с което ги посрещаше.
Розалин беше малко разочарована от това, че икономът стои невъзмутим. Сякаш всеки ден виждаше господаря си пред вратата с жена в ръцете. Но след миг изражението му се промени. Това беше физиономия на безкрайна почуда. Тя скри усмивката си зад гърба на Антъни.
Докато наблюдаваше иконома, не можа да забележи как Джеймс Малори влиза в хола с чаша в ръка. Дори да беше изненадан, той не го показа. Гласът, който привлече вниманието й, също беше безизразен:
— Не мисля, че се налага да ставам свидетел на такова нещо.
— Надявах се, че няма да станеш — каза Антъни и продължи да изкачва стълбите. — Но тъй като си, трябва да ти кажа, че ние се оженихме.
— Какво, по дяволите, приказваш?
— Това е самата истина — изсмя се Розалин, доволна от реакцията му повече от тази на Добсън. — Нали не мислиш, че бих позволила просто така някой да ме пренася през прага?
Антъни се спря за миг. Беше доста учуден, че е успял да смути точно този си брат.
— За бога, Джеймс, цял живот съм мечтал да те видя как губиш дар слово. Но ти ще ме разбереш, защо няма да дочакам възстановяването му.
Той продължи нагоре по стълбите.
Когато пристигнаха, Розалин прошепна през смях:
— Много сме лоши, не мислиш ли?
— Нищо подобно, скъпа. Ако съм успял поне за известно време да оставя брат си безмълвен, това е голямо постижение. Съвсем скоро ще ни обсипят с добри пожелания и безброй въпроси.
Вече в стаята той се облегна на вратата и въздъхна:
— Най-сетне сами.
Преди да успее да отвърне, той я постави на земята и я обърна към себе си. Тя се облегна на него и в тази поза останаха насред стаята. Той леко хапеше устните й.
С опакото на пръстите си галеше бузата й и тя бавно притваряше очи. Неговите очи бяха потъмнели и натежали от страст. Гласът му звучеше нежно и дрезгаво и тя чувствани топлият му дъх върху устните си.
— Мислила ли си някога, че това е единствената нощ в живота ти, за която всички знаят, че ще се любиш? О, скъпа, как обичам да те карам да се изчервяваш.
— Това ми се случва съвсем отскоро. Откакто те познавам.
Дрезгавият й глас изведнъж изтъня. Той я отдалечи от себе си. Ръцете му трепереха. От гърлото му се отрони нежен стон.
— Какъв проклет глупак съм бил, да чакам толкова дълго. Давам ти пет минути да направиш каквото е необходимо. Но моля те, Розалин, бъди в леглото, когато се върна.
— Облечена с нещо възбуждащо и прозрачно?
— Не, за бога — възкликна той. — Не мисля, че бих могъл да го оценя точно сега.
С тези думи той изчезна в гардеробната. Розалин стоеше глупава усмивка на уста. Самото очакване изпълваше с топлина тялото й. Тя беше тази, която го накара да загуби контрол. Изключително. Самата тя не беше на себе си. Да знаеш какво точно ще се случи — това беше къде-къде по-добрия вариант от това да не знаеш. Всичко щеше да бъде по-лесно. Обхвана я нетърпение. Но все пак нямаше никакъв опит и беше малко нервна.
Пръстите й доста несръчно сваляха дрехите. Сърцето й биеше ускорено. Ослушваше се за най-малкия шум. Всеки момент очакваше вратата да се отвори. Легна в леглото и се зачуди дали да се покрие изцяло с чаршафа, или да го остави малко свлечен. Но за момента скромността победи. Чудеше се ако често се любят след време, дали ще намалее страстта й. Съмняваше се при мъж като Антъни. По-скоро би станало навик.
Той беше облечен с дълъг халат от червено кадифе. Леко притеснена, тя осъзна, че дори не е облякла нощницата си, не че би я носила дълго време. Но пък защо съпругата да не очаква гола съпруга си на спалнята? Може би не биваше точно тази вечер? Одобрителната усмивка, с която Антъни я огледа, й вдъхна увереност.
— Ще ми позволиш ли? — той седна до нея и започна да сваля фибите от косата й.
— Забравих да спусна косата си.
— Радвам се.
Той наистина се радваше. Обичаше косата й. Обичаше да я докосва и да прокарва пръсти през нея. Остави фибите настрани и разтри главата й толкова нежно, че тя затвори очи и замечтана усмивка се изписа на устните й.