Момчето отново се вкамени, но този път се съвзе по-скоро.
— Баща ми? Антъни ли имаш предвид? Ти си се омъжила за Антъни Малори?
— Не бъди толкова изненадан.
— Но… не вярвам. Тони да се ожени? Не би го направил.
— Защо пък не?
— Той просто не би го направил. Той е заклет ерген. Би могъл да притежава всички жени, които му дойдат на ум. Защо му е да се жени?
— Внимавай, малкия — Розалин се закани сериозно. — Малко остава да се обидя.
Бузите му пламнаха.
— Аз… аз моля за извинение, госпожице Чадуик. Аз не съм имал никакво намерение да ви обидя.
— Сега вече съм госпожа Малори. — Тя протегна ръка и му показа халката си. — Това се случи снощи в Силвърли. Братовчедка ти Рийгън ни стана свидетел. Трябва да повярваш. Нямам никаква причина да лъжа. Ако искаш питай баща си, когато се върне.
— И баща ми ли беше там?
Розалин въздъхна.
— Как можеше да не присъства на собствената си сватба?
— Не, аз имам предвид Джеймс. Наистина той е баща ми. Наистина.
Сега беше ред на Розалин да се изненада. Момчето говореше съвършено искрено, за да се усъмни в думите му.
— Но ти толкова много приличаш на Антъни!
— Знам — ухили се той. — Също и Реджи прилича на него. И Ейми, дъщерята на чичо Едуард. А леля ми Мелиса, майката на Реджи, е била същата като тях. Но аз никога не съм я виждал. Починала е, когато Реджи е била бебе. Всички останали Малори са руси. Само ние петимата приличаме на пра-пра баба Малори.
— О, разбирам, че имам да уча доста за това семейство. Вие сте толкова много.
— Значи той наистина се е оженил за теб? Наистина го с направил!
— Да, Джереми, наистина — тя се усмихна, слезе няколко стъпала надолу и го хвана за ръцете — Хайде, ела да ти разкажа. Знаеш ли, Джеймс, баща ти, ни видя снощи, докато Антъни ме пренасяше през прага. Ти не си единственият изненадан. Да беше видял лицето му!
— Обзалагам се, че е изглеждал като гръмнат! — Той се разсмя дълбоко. Тя го последва.
Глава двадесет и четвърта
Антъни и Джеймс влязоха в поредната кръчма. Огледаха претъпкания салон. Поредната проверка в поредното заведение този следобед. Присъстващите ги оглеждаха един по един, по-бутваха се помежду си и наставаше тишина. Тежка като дим тишина тегнеше над издрасканите захабени маси.
Пристанищната измет не се отнасяше твърде благосклонно към благородниците, които навлизат в тяхна територия. Винаги се намираше някой разгневен несретник, готов да се сбие с когото му падне. Би било страхотен завършек на вечерта за тези изтерзани мъже да изкарат яда си на тези богати и лъскави господа, които си мислят, че е в правото им да ги експлоатират. Колко хубаво — да избършеш пода с пребитото тяло на някой богаташ, а след това да го изхвърлиш на улицата полумъртъв. Понякога и мъртъв.
Но ръстът на тези двама аристократи всяваше респект. Те не изглеждаха като някои контета, които смятат посещението на подобни кръчми на пияна глава за лудория, а на сутринта, вече изтрезнели, ги презираха. Не, тези двамата очевидно са от друго тесто. Респектът, който излъчваха, проникваше дори у най-притъпения от алкохола разсъдък. Който дори за миг си е помислил да се спречка с тях, променяше решението си и продължаваше да си пие, твърдо решен да не обръща никакво внимание точно на тези двамата.
Тишината продължи съвсем малко. Този път на Антъни дори не му направи впечатление. Беше уморен, унил. Може би малко опиянен. Бяха посетили десетина кръчми и навсякъде поръчваха по нещо за пиене. Сядаха и питаха кръчмарите. Джеймс забелязваше отношението на околните и за пореден път съжали, че не е облякъл подходящи дрехи. Обикновено облеклото говори за положението на човека в обществото. Те двамата определено изглеждаха не на място тук. Но как биха могли да предположат, че ще се наложи цял ден да обикалят кръчмите.
Тъкмо Антъни обяви, че са скитали достатъчно за днес, когато забеляза рошава яркочервена коса. Погледна брат си, после към бара. Джеймс проследи погледа му и също забеляза влезлия. Тази рижава коса не значеше, че са открили Джорди Камерън, но все пак си личеше, че човекът е шотландец. Джеймс въздъхна. Надяваше се това да е краят на търсенето. Нямаше време за губене в преследвания на някакви си братовчеди.
— Дай да седнем близо до бара и подслушаме разговора — предложи Джеймс.
— Защо просто не го попитаме? — каза Антъни.
— Такива хора не са особено разговорливи. Всички имат едно-друго за криене. Не си ли разбрал това?