Той реагира на новината за сватбата също като Джереми. Отначало му беше трудно да повярва, след това беше възхитен. Именно той за пръв път я нарече „леля Розалин“, и то без да се шегува. Това обръщение я стресна. Тя действително беше леля на цял рояк племенници и племеннички. Благодарение на брака си с Антъни изведнъж се беше сдобила с огромно семейство. Всички изглеждаха топли и обичливи хора. Поне според думите на Джереми.
Но сега момчетата ги нямаше и Розалин се върна към предишните тягостни мисли. Дори не беше забелязала, че вече половин час стои пред този прозорец и наблюдава движението по Пикадили.
От една страна отсъствието на съпруга й до болка я тревожеше. Дали не му се е случило нещо ужасно? Може би е наранен и няма възможност да й се обади? Вероятно заради нещо подобно не се е обадил цял ден. Постепенно тревогата й премина в раздразнение, а раздразнението прерасна в силен гняв. Часовете минаваха, а когато Дерек пристигна, тя не можа да обясни отсъствието на мъжа си. Беше излязъл по работа, без да обръща внимание на това, че има съпруга, която ще се притеснява за него.
Не можеше да се пребори с противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите й. Нямаше никакъв апетит по време на специалната вечеря, която започна един час по-късно, понеже всички очакваха завръщането на Антъни. Разбира се, той не си дойде, безпокойството й растеше и взе връх над гнева. Стомахът й се беше свил на топка.
Къде по дяволите е той? Та това е все още вторият ден от брака им. Дали е забравил напълно този факт? Биха могли заедно да прекарат деня, да се опознаят взаимно…
Най-накрая пред къщата спря карета. Розалин отпрати Добсън и се втурна към вратата. Отвори я преди Антъни да е посегнал към дръжката и напрегнато го заразглежда, за да се увери, че не е наранен. Нямаше никакви притеснителни белези. Изглеждаше съвсем добре. Искаше да се притисне към него и едновременно с това да го набие. Стискаше здраво ръцете си една в друга, за да не издаде чувствата си.
Антъни я измери с поглед. Тя изглеждаше особено привлекателна в бледозелената си обшита с дантели рокля. Зашеметяваща усмивка грейна на лицето му.
— Господи, ти си прекрасна гледка за изморените ми очи, любима. Трудно ми е да ти обясня какъв отвратителен ден имах.
Розалин дори не помръдна от мястото си.
— Защо не ме предупреди все пак?
Шотландският акцент издаде гнева й. Той отстъпи, за да я огледа по-добре и забеляза упорито свитите й устни.
— Случило ли се е нещо, скъпа моя?
— Знаеш ли кое време е!
— А, това ли е проблемът — усмихна се той. — Липсвах ли ти, любима?
— Да ми липсваш? Ти, самодоволно прасе такова! Изобщо не ме е грижа за теб, дори да отсъстваш с дни, щом като е такава природата ти. Не знаеш ли, че доброто възпитание изисква да се обаждаш, за да не те чакат за вечеря.
— Съгласен съм с теб — отвърна той. — Ще си го припомня следващия път, когато тръгна да търся неуловимия ти братовчед.
— Джорди? Но… защо?
— А ти как мислиш? За да му съобщя добрата новина. Не си ли разбрала, че като научи за брака ти, ще престане да бъде опасен за теб.
Розалин усети как започва да се изчервява. Той е закъснял заради нея. А тя го посреща като някаква си свадлива опърничава съпруга.
— Съжалявам, Антъни.
Не можа да устои на разкаяния й, сведен към земята поглед. Той я привлече към себе си и тя се сгуши в рамото му.
— Глупаво момиче — нежно я подразни той — няма за какво да се тревожиш. Макар че ми харесва факта някой да се безпокои за мен. А ти си се тревожила, нали? Нали за това е цялата врява?
Тя кимна с глава. Но сякаш не чу добре думите му. Беше сбърчила нос. Натрапчива сладникава миризма се просмукваше от палтото му. Почти като от… парфюм. И то евтин парфюм. Отдръпна се намръщено. Загледа се в една тънка жълта нишка на рамото му. Не, не нишка, а рус косъм. Взе го. Това беше много дълъг, почти двадесет сантиметров женски косъм. Би помислила, че е неин, ако не беше толкова твърд.
— Знаех си! — хвърли му яростен поглед тя.
— Какво си знаела? Сега пък какво ти хрумна?
— Това! — тя навря косъма в лицето му. — Не, скъпи, не е мой. Със сигурност не е и твой.
Антъни се намръщи. Издърпа косъма от пръстите й.
— Не е каквото предполагаш, Розалин.
Тя отстъпи и сложи ръце на хълбоците си.
— О, сто на сто е от някоя никаквица, която се е хвърлила на скута ти без покана. И случайно е просмукала дрехите ти с евтиния си парфюм, преди да успееш да я спреш.
Боже мой, простена той, това ли трябваше да надуши!
— Всъщност…
— По дяволите, дори не можеш да измислиш нещо за свое оправдание — изпищя яростно тя.