Беше толкова нелепо, толкова смешно. Но Антъни не се осмели да се засмее, защото изражението й не предвещавани нищо добро. Много спокойно каза:
— Всъщност беше кръчмарката. Не би попаднала в скута ми, ако не бях влязъл в кръчмата й, докато търсих братовчед ти.
— Значи аз съм виновна за подлостта ти! Това е типично за мъж като теб. Но ако съм виновна в нещо, то е за това, че снощи ти повярвах. Няма да повторя повече тази грешка.
— Розалин…
Тя отскочи назад, оставяйки го с протегнати ръце и затръшна вратата под носа му. Той изруга неприлично. Най-сетне даде воля на насъбрания гняв.
Обърна се, погледна празната улица и стисна зъби. Добре че Джеймс продължи с каретата към Уайтс и не присъства на скандала. Искаше да убие няколко часа преда срещата си със същата тази кръчмарка. Антъни не би понесъл брат му да стане свидетел на такава абсурдна сцена. Не би издържал смеха му отметната назад глава, нито думите за блаженството на брака.
Какъв ад! Да го изритат от собствената му къща! Добър завършек на този отвратителен ден. Ако хората подочуят…
Антъни повдигна глава. Това е неговата проклета къща. Какво, по дяволите, си мисли тя, да го изрита от собствения му дом?
Той се обърна и заблъска по вратата. Беше много ядосан. После се сети, че не е зле да пробва резето. Оказа се, че не е заключено. Отвори със замах. Изпита задоволство от силния трясък, но това не бе достатъчно да се успокои. Нито пък изненадата, която видя върху лицето на изкачващата се по стълбите Розалин.
— Върни се обратно! Не сме приключили разговора.
Учуди се, че тя веднага се подчини и заслиза по стълбите.
Приближи към него. Погледът й беше пълен с презрение.
— Ако ти не излезеш, аз ще го направя — каза тя и се запъти към все още отворената врата.
Антъни я хвана за китката и я върна обратно.
— Няма да го направиш! Нито ти ще напуснеш тази къща, нито аз. Трябва ли да ти припомням, че сме женени? Доколкото знам, женените хора живеят заедно.
— Не можеш да ме заставиш да остана тук.
— Мислиш ли, че не мога?
Той наистина можеше и това я разгневяваше още повече. Тя му беше дала това право.
Отскубна ръката си. Разтри китката си.
— Чудесно. Тогава ще се настаня в друга стая. Ако имаш да ми казваш нещо, спести си го за друг път.
Тя се запъти към стълбите. Той отново сграбчи рамото й.
— Предпочитам сега да ти кажа всичко, скъпа моя. Обвинението ти е неоснователно.
— Косъмът е неопровержимо доказателство.
За миг той затвори очи.
— Дори да беше така, а то не е, ти не ми даваш възможност да се защитя. Това не е никак справедливо.
— Несправедливо? — погледът й беше изпепеляващ. — Просто ти спестявам неприятностите. Отказвам да ти повярвам, без значение какво ще ми кажеш.
Тя отново се обърна и той отново я спря.
— Постарай се да разбереш, жено! Цял ден търся Камерън.
— Добре де, така да бъде.
— А защо по дяволите вдигаш такъв ужасен шум?
— Ти ме излъга. Не мога да ти простя това.
Тя се обърна, но гласът му я спря навреме.
— Ако не престанеш, ще те набия.
— Няма да го направиш.
Очите му се присвиха така ядно, че заприличаха на цепки.
— Ще го направя с удоволствие. А сега за последен път ти казвам. Не ме е грижа дали ще повярваш. Малката никаквица, която се хвърли на скута ми просто си вършеше работата. Тя си направи предложението, аз го отклоних. Нищо не се е случило.
Тя попита надменно с леден глас:
— Свърши ли вече?
Антъни просто се обърна и излезе навън.
Глава двадесет и шеста
Розалин плака цяла нощ. От години не беше давала толкова силна воля на чувствата си. Това, че Антъни изобщо не я обезпокои в новата й стая, трябваше да я успокои. Но по необясними причини се разстрои още повече. Мразеше го! Не искаше да го види отново никога повече. Но беше свързана с него.
Само ако не беше такава наивна глупачка! Беше се оставила да бъде убедена, че ще има нормален брак и сега плащаше за лековерието и наивността си. Изпитваше неизмерима горчивина. В продължение на няколко часа предната сутрин изпитваше неимоверно блаженство. После сякаш я бяха смъкнали от облаците. Беше обзета от отчаяние. Не можеше да му прости това. Загуби последната си надежда за щастие.
Защо той просто не беше оставил нещата такива, каквито бяха? Защо трябваше да й дава надежда и веднага да я разбие?
Нямаше нужда да казва на Нети какво се е случило. Всички в къщата чуха караницата. Прислужницата постъпи разумно. Не каза нито дума, докато й помагаше да се премести в новата стая. На другата сутрин приготви студени компреси за подутите й очи и отново не попита каквото й да било.