— Няма ли да напуснеш стаята най-после? — подкани го тя. — Все още не съм готова да говоря с теб, съпруже.
— Така ли? — той захвърли нощната й шапка насред стаята. — Изобщо не ме е грижа за какво си готова, скъпа.
Тя ахна, когато той посегна към нея. Протегна ръце да го спре и за миг успя, защото той й позволи да го направи.
— Спомни си за първото условие от брачното споразумение, Розалин. Нали настояваше да ти направя дете? Аз се съгласих само с това.
— Но ти се съгласи и на второто условие и го изпълни. А след това последва една лъжа, която промени всичко.
Сега вече разбра, че той е истински разгневен. Очите му горяха със стоманен блясък, а устните му бяха силно стиснати. Това беше един различен мъж, от когото можеш да се страхуваш. И в същото време един твърде очарователен мъж, на когото не можеш да устоиш. Нещо първично и непознато се пробуди у нея. Тя можеше да се справи с виковете и грубостите. Но е това? Та тя дори не знаеше на какво е способен и докъде може да стигне съпругът й. Но една частица в нея искаше да разбере това.
Антъни беше просто сърдит, а не полудял. Искрицата желание, която откри в очите й докато го отблъскваше, уталожи гнева му. Тя все още го желае. Дори и в яростта си тя пак иска да бъде с него. Убеждавайки се в това, той се поуспокои и реши да изчака, докато тя превъзмогне наранената си гордост. Чакането нямаше да бъде никак приятно. Но той не би я насилил. В никакъв случай не искаше да извиква лоши чувства у нея и да я отблъсне повече.
— Наистина трябваше да пощипеш малко нослето си, за да повярвам на болестта ти, любима.
Розалин примигна. Не вярваше на ушите си.
— О-о!
Тя се хвърли върху му с цялата си тежест. Той рязко стана от леглото. Беше усмихнат, но със стиснати устни. Погледна към нея.
— Бях търпелив, но съвсем честно ти казвам, че мъжкото търпение е нещо твърде относително. Не бива често да ме подлагаш на подобни изпитания. Особено когато няма за какво да се извинявам. Не се чувствам виновен за нищо.
— Ха.
Антъни се запъти към вратата, без да обръща внимание на възклицанието й.
— Може и да помогне, ако ми кажеш колко дълго ще продължи наказанието ти.
— Аз не те наказвам — отвърна студено тя.
— Наистина ли, мила? — Той се обърна. Последните му думи я отрезвиха малко. — Просто не забравяй, че и аз мога да играя твоята игра.
Тя не можа да разбере значението на последните думи и цяла нощ мисли върху тях.
Глава двадесет и девета
Удар. Втори удар. Ляво кроше, после дясно… Мъжът беше повален. Антъни се отдръпна проклинайки. Беше приключил твърде бързо.
Нейтън подхвърли една кърпа в лицето му и с ругатни на уста скочи на ринга, за да прегледа партньора на Антъни.
— За бога, Малори! Нищо чудно, че като те видя, Били ме замоли да не го пускам срещу теб. Винаги съм твърдял, че рингът е мястото, където човек си излива яда, но това не се отнася за теб.
— Затваряй си устата, Нейтън! — сряза го Антъни, докато си сваляше ръкавиците.
— Ще продължавам да говоря, по дяволите! — продължи възрастният мъж сърдито. — Бих искал да зная къде ще намеря друг глупак, който ще пожелае да излезе на ринга срещу теб. И още нещо — няма да си направя труда да търся човек за теб, докато не успееш да си легнеш е онази, твоята… Докато не се успокоиш, да не си припарил до залата ми!
Антъни беше пребивал хора за много по-безобидни думи от тези. Но Нейтън е приятел. Това не би му попречило да го повали в момента само заради това, че е толкова близко до истината. В гърдите му се надигаше все по-силен гняв. Но гласът на Джеймс го отрезви.
— Отново ли имаш неприятности с партньорите, Тони?
— Не и ако ти все още имаш желание да се биеш с мен.
— На глупак ли ти приличам? — Джеймс го погледна насмешливо. — На мен ми стига за днес.
Антъни се разсмя. Почувства как напрежението му бавно започва да се оттича.
— Да не мислиш, че ще можеш лесно да се справиш с мен?
— Изобщо не се съмнявам в това, но не желая да пробвам.
Антъни изсумтя. Искаше да припомни на Джеймс урока, който някога беше получил от Монтиед. Но нямаше нужда да го прави, нито да се кара с брат си.
— Останах с впечатлението, че ме следиш, старче. Има ли конкретен повод за това?
— Всъщност искам нещо от теб, но не на ринга.
Антъни скочи долу и посегна към палтото си.
— Имаш ли нещо против да излезем от тази зала?
— Хайде да тръгваме. Ще ти взема нещо за пиене.
— Можеш да го направиш няколко пъти.