Една случайна забележка от страна на Джеймс като че ли му разясни малко положението.
— Намери жена с характер като твоя собствен, а Тони? Не можеш да отречеш, че това не е лоша черта за съпруга. Ако не друго, поне винаги ще бъдеш държан нащрек.
И той се беше засмял, а Антъни му беше изръмжал сърдито.
— Когато ти сам се ожениш, братко, аз искрено се надявам тя да е толкова сладичка, колкото онази усойница, която те изрита в пищяла, вместо да ти благодари за помощта през онази нощ.
Вратата се отвори точно когато Джордж се канеше да почука на нея. Безизразното лице на Добсън се появи на прага. Но когато Джеймс бутна в ръцете му Антъни, старият иконом не можа да прикрие изненадата и оскърблението си.
— Къде е Уилис? Имам нужда да ме събуе.
Може би ще има нужда и от други работи, помисли си Джордж през смях. Мършавият Добсън се мъчеше да качи по стълбите далеч по-едрия от него мъж. Джордж се опита да му помогне.
— По-добре извикай някой от прислугата — предложи той на иконома.
— Страхувам се, че не мога да го направя. Те изпълняват поръчките на господарката.
— По дяволите — изръмжа Антъни. — Тя какво…
Джордж го смушка в ребрата да замълчи. Въпросната дама се появи в салона с ръце на хълбоците. В зелените й очи проблясваха респектиращи пламъчета. Джордж преглътна с усилие. Това ли е съпругата на Антъни? О, само един поглед към нея може да накара дъхът на човек да секне. А в този момент тя беше побесняла.
— Извинете, госпожо Малори — колебливо започна Джордж. — Намерих тези двамата задълбочено да гледат в чашите си. Реших, че е разумно да ги доведа в къщи, за да поспят докато изтрезнеят.
— А кой сте вие, сър — ледено попита тя.
Джордж не успя да отговори. Антъни прикова поглед в жена си и презрително каза:
— О, ела, скъпа моя. Ти трябва да познаваш стария Джордж. Именно той е виновникът за недоверието ти към мъжкия род.
Джордж се изчерви. Тя го гледаше с присвити очи.
— По-дяволите, Малори — просъска той и свали ръка от рамото на Антъни. — Ще те оставя на нежните грижи на съпругата ти. Не заслужаваш нищо повече.
Не това е начинът, по който трябва да представиш на жена си най-добрия си приятел. Джордж кимна на Розалин.
— Друг път, госпожо Малори, при по-добри обстоятелства.
Той си тръгна сърдито, без дори да си направи труда да затвори вратата.
Антъни загледа озадачен след него. Безуспешно се мъчеше да запази равновесие.
— Казах ли нещо, Джордж?
Джеймс така се разсмя при тези думи, че двамата с Добсън паднаха на стълбите.
— Забавен си, Тони. Или изобщо не помниш, или помниш повече отколкото е необходимо.
Антъни се обърна към Джеймс, който си спомни сърдитите думи на Армхерст и отново се разсмя.
Антъни политна, падайки по лице. Розалин се втурна, хвана ръката му и я метна през врата си. Прихвана го през кръста.
— Не мога да повярвам, че си направил това! Знаеш ли кое време е? Да се прибираш в къщи в такова състояние!
— Разбира се, че знам — отвърна невъзмутимо той. — Сега е… сега е… Което и време да е, къде другаде бих се върнал, освен в моя собствен дом.
Той се препъна в най-долното стъпало, повлече Розалин и двамата се пльоснаха в подножието на стълбите.
— Дяволите да те вземат! Трябва да те оставя тук!
Той я привлече толкова близо до себе си, че тя не можеше да диша.
— Няма да ме оставиш тук, Розалин. Аз няма да ти позволя.
Тя се втренчи в него с невярващ поглед.
— Ти… о, боже, пази ме от пияни и ненормални мъже! — каза тя раздразнено и го отблъсна. — Хайде, ставай, глупав мъж такъв.
Тя успя някак да го извлече по стълбите и да го заведе в спалнята му. Когато се появи Добсън, тя го отпрати. Не беше сигурна защо го направи. Би могла да използва помощта му. Положението беше неописуемо. За пръв път виждаше Антъни безпомощен, неспособен да се грижи за себе си. След като се отърси от първоначалното раздразнение, изглежда започна да се забавлява от необичайната ситуация. Това, че тя е причина за нея, я караше да изпитва задоволство. О, тя ли е наистина причината?
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се прибираш в това състояние по сред бял ден? — тя беше седнала на крака му, мъчейки се да събуе единия ботуш.
— Пиян? Господи, жено, каква отвратителна дума. Джентълмените не се напиват никога.
— О, а какво правят в такъв случай?
Той й помогна с другия си крак, докато ботушът му падна на земята.
— Думата е… тя е… каква по дяволите е тази дума?
— Пиян — повтори тя.
Той изсумтя, когато тя се захвана с втория ботуш. Той й помогна този път малко по-рязко и тя почти полетя с ботуша в ръце. Розалин присви очи и го погледна. Той се хилеше невинно.