— Разбира се — простичко се съгласи тя.
— Имаш ли желание да отидеш някъде през следващите няколко дни?
И да бъде принудена да търпи компанията му през цялото време?
— Не — отвърна тя.
— Чудесно. Но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.
Трябваше ли да бъде толкова разумен и предразполагащ?
— Свърши ли вече?
— Всъщност…
— Малори! — някой извика приглушено от другата страна на вратата и Джордж Армхерст нахлу в стаята. — Тони! Ти ще…
Розалин скочи от стола. Присъствието на Армхерст измести Антъни от съзнанието й. Не изчака да чуе какво толкова важно ще съобщи на съпруга й и изхвърча през вратата, надявайки се Антъни да не я спре повторно. Не се обърна. Изтича надолу по стълбите и влезе направо в салона. Изведнъж рязко спря. Франсиз беше все още там, с гръб към нея пред камината от бял мрамор. Обърна се и Розалин почувства буца да засяда в гърлото й при вида на плувналите й в сълзи очи.
— О, Франсиз, как съжалявам! — съчувствено каза Розалин и я хвана за ръцете. — Никога няма да простя на Антъни, че се намеси в живота ти. Той нямаше право…
Франсиз отстъпи и я прекъсна.
— Ще се омъжвам, Роз.
Розалин остана на мястото си вкаменена. Дори брилянтната усмивка на Франсиз, усмивка, каквато не беше виждала от години, не можеше да я накара да повярва на думите и сълзите говореха противното. Сълзите…
— Тогава защо плачеш?
— Не можах да се овладея. О, каква глупачка съм била, Роз. Джордж каза, че ме обича. Че винаги ме е обичал.
— И ти му вярваш?
— Да — каза Франсиз и после повтори патетично: — О, да!
— Но, Фран…
— Опитвате се да промените решението й, така ли, госпожо Малори?
Розалин се обърна. Красивото лице на Джордж Армхерст внезапно стана недружелюбно. В гласа му се долавяше заплаха, а сивите му очи излъчваха студенина.
— Не — отвърна тя притеснено. — Не бих и помислила да го направя.
— Добре. — Промяната беше внезапна. Усмивка озари лицето му. — Сега, когато знам, че тя наистина ме обича, не бих допуснал никой да застане между нас.
Очите му излъчваха топлина. „Никой“ каза той и беше ясно, че има предвид и самата Франсиз. А беше ясно, че Франси също е очарована от таза мила заплаха.
Тя прегърна слисаната Розалин и щастливо зашепна в ухото й:
— Виждаш ли защо не се съмнявам в неговата искреност? Не е ли прекрасно?
— Прекрасно? — Розалин усети, че се задушава.
Този мъж е женкар, развратник. Та нали самата Франсиз я предупреждаваше да се пази от такива мъже. А сега искаше да се омъжи именно за този, който разби сърцето й.
— Надявам се да ми простиш, че си тръгваме, скъпа моя — Франсиз се изчерви от тези думи. — Джордж и аз имаме да си казваме толкова много неща.
— Убеден съм, че тя разбира колко много искаме да останем сами, Франси — каза Джордж, прегърна я през кръста и я притегли неприлично близо до себе си. — В края на краищата самата тя е младоженка.
Този път Розалин се задави от яд, но за щастие никой не разбра. Толкова бяха погълнати от себе си, че не можеха да обръщат внимание на нищо друго. Само след миг тя остана сама в салона. В душата й бушуваха противоречиви чувства. И над всички тях доминираше озадачението й.
— Виждам, че си научила добрата новина?
Розалин бавно се обърна към вратата. При вида на съпруга й една единствена мисъл мина през съзнанието й. Той беше прекрасен в тъмното си изумрудено сако. Вратът му беше обгърнат от богати снежнобели дантели. Косата му беше сресана назад по преобладаващата в момента модна линия, но няколко гъсти абаносови кичура падаха напред и покриваха слепоочията му. Беше изумителен. Толкова красив, че тя чу как сърцето й тупти.
След това забеляза твърде познатата стойка — с облегнато рамо на вратата и кръстосани на гърдите ръце. Цялото му същество излъчваше самоувереност. По дяволите, тя просто се процеждаше от него. Смехът блестеше в кобалтовите му очи и те изглеждаха още по-сини на фона на тъмнозеленото му сако. Той беше горд от себе си и наперен като паун, този негодник, който с мъжката си арогантност непрекъснато привлича вниманието върху себе си.
— Нищо ли няма да кажеш, скъпа, след като вдигна толкова много шум за нищо?
Тя изскърца със зъби и сви пръсти в юмруци. Чувствата й се отприщиха. Ярост. Но той не беше свършил. Искаше кръв.
— Трябва да е неприятно да видиш как жената, която подхранваше у теб чувство на неприязън към мъжете те изостави заради един такъв. Това поставя нещата в съвсем различна светлина, нали?