— Ти… — не, тя нямаше да го направи. Не би извикала като някоя истерична съпруга, за да достави удоволствие на прислугата. Тихо процеди през зъби: — Всъщност моят и нейният случай не могат да бъдат сравнявани. Тя ще си възвърне разума на сутринта.
— Доколкото познавам стария Джордж, това е малко вероятно. Единственото нещо, за което ще си мисли на сутринта ще бъде как точно е прекарала нощта. Звучи познато, нали?
Тя се опитваше да се овладее. Но бузите й я издадоха.
— Отвратителен си, Антъни. Те излязоха, за да си поговорят на спокойствие.
— Щом казваш.
Тонът му я вбеси. Разбира се, че беше прав. Тя го знаеше. И той го знаеше. Очевидно беше защо Джордж и Франси бързаха толкова много да си тръгнат. Но, по дяволите, ако признае пред него.
— Мисля, че имам главоболие. Ще ме извиниш ли…
Но трябваше да спре пред вратата, понеже той все още препречваше пътя й.
— Имаш ли нещо против — остро го попита.
Антъни бавно се изправи, развеселен от това, че тя обърна с гръб и премина край него без да го докосва.
— Страхливка — каза той меко и се ухили, когато тя спра насред хола. — Мисля, че трябва да ти дам един урок върху стола.
Чу я как ахна, преди да се втурне по стълбите. Смехът му я последва.
— Не сега, друг път, скъпа.
Глава тридесет и трета
Две нощи след като Франсиз я предаде и премина в лагера на противника, Розалин отново мислеше за връзката й с Армхерст. Тя вървеше към широката двойна входна врата на балната зала у Едуард Малори. Двамата й придружители спряха. Многото каляски пред огромната къща все пак не говореха за двеста души в огромната къща.
— Мислех, че ще бъде семейно тържество с няколко приятели — обърна се Розалин към Антъни със същия груб тон, с който разговаряше с него от няколко дни. В края на краищата това празненство беше в тяхна чест. Би трябвало да я предупреди по някакъв начин. — „Не толкова голямо“, нали така беше казал брат ти?
— Всъщност наистина не е голямо, в сравнение с други балове на Шарлот.
— Предполагам, че всички тези хора са твои приятели?
— Не искам да те разочаровам, скъпа, но аз не съм чак толкова популярен — ухили се Антъни. — Когато Еди каза семейни приятели, изглежда имаше предвид приятелите на всеки един от членовете на семейството. Облечена си елегантно, скъпа.
Всъщност тя не се бе замисляла ни най-малко за облеклото си. Носеше рокля от копринен креп в тревисто зелено. Панделки от черна дантела обвиваха бухналите й ръкави. Дълбоко изрязано деколте и висока талия — тази рокля беше подходяща за който и да е бал. Черни вечерни ръкавици и сатенени пантофки довършваха тоалета й. Носеше обеци, колие, гривни и пръстени от диаманти. С тези бижута беше достойна за среща с принца-регент.
Не каза нищо. Антъни мързеливо обхождаше с поглед обстановката и това й позволи за миг да го разгледа незабележимо. Бързо отвърна поглед от него със стиснати зъби.
Пристигна с Джеймс и Антъни — двама от най-красивите мъже в Лондон. И това трябваше да я прави неизмеримо щастлива. И ако трябваше да бъде откровена, точно така се чувстваше. Но единственото нещо, което занимаваше съзнанието й, беше колкото се може по-скоро да избяга от компанията на мъжа си. Пътуването дотук беше непоносимо. Седеше до него и това бе опънало нервите й до краен предел.
Пътуването можеше да не бъде толкова напрегнато, понеже каретата беше достатъчно широка. Но Антъни преднамерено седна съвсем близо до нея и я прегърна през рамо. Тя не можеше да направи нищо, понеже Джеймс седеше точно срещу тях и ги наблюдаваше. Може би точно заради него Антъни постъпи така. Предполагаше, че тя не би направила сцена пред брат му. Намираше се като в истински ад, обладана едновременна от блаженство и мъчение. Чувстваше как бедрото му изгаря нейното. Беше се притиснал твърде силно до нея. А проклетата му ръка не остана спокойна нито за миг. Голите му пръсти непрекъснато милваха малкото разстояние между късите й ръкави и дългите до лакътя ръкавици. Той знаеше точно какво й причинява. Тя седеше вдървено, но ускореното й дишане и ударите на сърцето издаваха чувствата й. Настръхваше под пръстите му, по тялото й се разливаха вълни. Всичко това му показваше колко невинно е докосването му.
Като че пътуването продължи вечно, а от Пикадили до площад Гросвернор имаше само няколко пресечки. Там живееше Едуард Малори със съпругата си и петте си деца. Когато пристигнаха, Розалин отново задиша нормално. Знаеше, че ще трябва да мине още време, преди да отблъсне изобщо съпруга си. Понеже празненството беше в тяхна чест, етикетът ги принуждаваше да останат заедно докато минат представянията. Едва сега тя си даде сметка колко дълго ще продължи това. Но само миг след като й бъде представен и последният…