— Ти не я познаваш дори наполовина — промърмори Никълъс, по-скоро на себе си. — Опитай поне за седмица да спиш на канапето, само защото си ядосал с нещо съпругата си и ще видиш.
Джеймс избухна в смях.
— Боже мой, и при теб ли е така? Да пукна, ако не е така. И с какво си заслужил подобно отношение?
— С това, че не съм ти простил — тросна се Никълъс. — Тя знае това. Всеки път, когато се спречкам с теб, тя ми го натяква. Кога, по дяволите, ще напуснеш Лондон?
Джеймс продължаваше да се смее доволно.
— О, какъв интерес проявявате всички към моето отпътуване. Ако знам, че от това зависи твоето пребиваване на канапето, никога няма да напусна града, момчето ми.
— Много мило от твоя страна, Малори.
— Харесва ми да чувам такива неща. Ако това ще те утеши, аз съм ти простил много отдавна.
— Господи, колко си великодушен! Да ми простиш след като беше виновен за всичко… Единствената моя грешка беше, че те последвах в морето.
— Аха! И след това се озовах в затвора.
— Да, а преди това ти ме беше завързал за леглото и трябваше дълго да се възстановявам след побоя, който ми нанесе. За малко да изпусна собствената си сватба.
— На която трябваше да те завлечем насила — кисело подметна Джеймс.
— Долна лъжа!
— Нима? Не можеш да отречеш, че братята ми те завлякоха дотам с извити ръце. Ако аз бях там…
— Да, ти наистина беше, старче. Не се ли спотайваше, за да ми устроиш засада?
— Аз и спотайване? Спотайвал!
Никълъс простена:
— Сега вече всички разбраха за какво говорим. Проклета да е твоята избухливост. Не можеш ли поне веднъж да не повишаваш тон?
Джеймс проследи погледа му и видя, че Рийгън е спряла да танцува, наблюдавайки ги недоволно от дансинга, а Кони стоеше до нея и се преструваше, че нищо не е чул.
— Мисля, че бих изпил още нещо — каза Джеймс доволно. — А ти продължавай да спиш удобно на канапето, момчето ми.
Той се запъти към масата с напитки и остави Никълъс сам. Мина край Антъни и не се сдържа да не отбележи:
— Трябва да обмениш малко опит е Монтиед. Той страда от същото заболяване като теб. Знаеш ли това?
— Така ли? — Антъни огледа стаята и погледът му се спря на Никълъс. Добави сухо: — Но очевидно е намерил лек срещу страданието си.
Джеймс се засмя, виждайки Никълъс да целува съпругата си пред очите на всички присъстващи.
— Подозирам, че е замислил нещо. Тя не може да му вдигне скандал за целувката пред толкова хора.
Антъни не чу тази забележка. Чу за пореден път гърления смях на Розалин. Явно партньорът й в този танц беше направил нова духовита забележка. Не можа да издържи, проби си път между танцуващите и потупа не особено дружелюбно Джъстин Уортън по рамото. Двамата спряха да танцуват.
— Случило ли се е нещо, Малори — попита предпазливо лорд Уортън, усетил заплаха в стойката на Антъни.
— Не — усмихна се другият и протегна ръка към дърпащата се Розалин. — Просто си вземам това, което ми принадлежи.
Той рязко кимна е глава и завъртя съпругата си във валса.
— Забавляваш ли се, скъпа?
— Забавлявах се — отвърна тя, избягвайки погледа му. Той стисна по-силно талията й и това беше единственият признак, че думите й са го уязвили.
— В такъв случай да си тръгваме?
— Не — бързо отвърна тя.
— След като не ти е приятно…
— О, не, приятно ми е…
Той й се усмихна. Погледът й се рееше из залата и съзнателно избягваше лицето му. Притисна я и усети как пулсът и се ускори. Как ли би реагирала тя, ако възприеме тактиката на Монтиед. Попита я:
— Скъпа, какво ще кажеш, ако завършим този танц с целувка?
— Какво?
Сега вече той срещна погледа й.
— Това те хвърля в паника. Страхуваш ли се от нещо?
— Ни се страхувам.
— О, този акцент убедително го доказва…
— Ще млъкнеш ли — просъска тя.
Този въпрос дотолкова я разтревожи, че тя обърка такта.
Антъни остана доволен от себе си и реши да не я закача за сега. Той можеше да я провокира с нещо в балната зала, но считаше това за проява на лош вкус. Още повече, че то не би му помогнало. Погледна равнодушно цялото състояние диаманти, които проблясваха по нея и подметна:
— Какво би могъл да подари мъж на една жена, която притежава всичко?
— Нещо, което не се купува — разсеяно отвърна Розалин.
Тя все още мислеше какво би могло да се случи, когато танцът свърши.
— Може би сърцето — предложи той.
— Вероятно… не… аз имах предвид — заекна тя, като го гледаше. Продължи горчиво — Не искам сърцето ти. Вече не го искам.
Една ръка разроши къдриците, които се спускаха около слепоочията й. Той тихо попита:
— А какво ще кажеш, ако то вече ти принадлежи?
За миг Розалин се загуби в сините му очи. Беше се притиснала до него, беше му предложила устните си пред погледите на всички в препълнената зала. В този момент разумът й се възвърна. Тя ахна и го погледна. Безкрайно се ядоса на себе си.