— Нищо ли не разбра от урока, който се опитах да ти дам?
Антъни отново го сграбчи за ризата. Джорди бързо махна ръцете му.
— Не бе, човече! Кълна се, не щях да кажа това!
Антъни го пусна и реши да продължи с хитрост вместо със сила.
— За тебе няма значение, шотландецо, дали ще умра ли аз. Според новото ми завещание, всичко което притежавам включително и наследството на съпругата ми, ще премине ръцете на семейството ми. Те разбира се ще се погрижат нищо да не липсва на вдовицата ми. Но нищо извън това — загуби всичко в деня, в който се омъжи за мен. Което значи, че ти също загуби всичко.
Джорди яростно присви здравото око си.
— Тя ще те намрази задето я мамиш.
— Това не е твой проблем. — Антъни се изправи. — А твоят проблем е още днес да напуснеш Лондон. И то в това състояние. Ако утре си все още тук, шотландецо, ще накарам да те арестуват за това, че стреля по мен тази сутрин.
— К’ви доказателства имаш?
— Нямам — Антъни се разсмя. — Графът на Шерфилд стана свидетел и те проследи до квартирата ти. Как мислиш, че те открих? Ако моите показания не могат да те вкарат в затвора, то неговите ще го направят.
Антъни го остави да се тюхка как да напусне Лондон, след като не може да се държи на краката си.
Глава тридесет и шеста
За щастие Розалин на видя кога Антъни се прибра в къщи. Той се изкъпа, преоблече и с това заличи всички следи от боя. Кокалчетата на ръката му бяха запазени благодарение на ръкавиците, които носеше и по тях нямаше видими белези от зъбите на Камерън. Изпитваше отвращение от случилото се. Антъни беше в ужасно настроение и това поддържаше яростта му през цялото време. Сега трябваше да разчита на същото това настроение, за да се справи с Розалин — поредното му предизвикателство.
Не държеше да я вижда точно в този момент, но за зла участ я срещна в салона.
— Антъни?
Необичайно колебливият й тон го накара да се намръщи.
— Какво има?
— Ти… предизвика ли Джорди?
— Той не е от тези, които приемат предизвикателства — промърмори той.
— Все пак си го видял?
— Да, видях го. Можеш да се успокоиш, скъпа. Той няма да те безпокои повече.
— Ти…
— Не съм правил нищо особено. Само го убедих да напусне Лондон. Е, може да се наложи да го изнесат, но той ще го напусне. Не ме чакай за вечеря. Отивам в клуба.
Розалин се втренчи в затворената зад гърба му врата. Не можеше да си обясни защо толкова се разстройва от резкия му тон. Би трябвало да чувства облекчение и задоволство от това, че Джорди най-сетне си е получил заслуженото. Беше сигурна за начина, по който Антъни го е убеждавал. Но вместо това се чувстваше много разстроена. Студеното равнодушие и резкият тон на съпруга й свиваха сърцето й. През изминалата седмица той беше изпадал в различни настроения, но това беше нещо ново и изобщо не й хареса.
Осъзна, че не може да отлага повече. Крайно време беше да вземе някакво решение за отношенията си с Антъни. Трябваше да го направи колкото се може по-скоро. Още днес и то преди съпругът й да се прибере от клуба.
— Е, Нети?
Нети прекарваше четката през огнените коси на Розалин. Погледна образа й в огледалото.
— Наистина ли имаш таквоз намерение, момичето ми?
Розалин кимна с глава. Най-накрая разказа всичко на Нети: как беше прелъстена точно в тази къща и какви брачни условия беше поставила. Разказа за убедителните му клетва през първата брачна нощ и за това как му бе повярвала, че ще й бъде верен. И накрая как беше открила, че я мами.
Нети изглеждаше ужасена и ядосана и на двамата. Розалин не пропусна нищо в разказа си и накрая й каза какво решение е взела. Искаше да узнае мнението на прислужничката си и имаше нужда от нейната подкрепа.
— Май грешиш, момиче!
Розалин не беше споделила всичко, за да получи такова мнение.
— Защо?
— Щот така само ще го използваш и туй не ще му хареса.
— Аз ще се върна в леглото му. Как така ще го използвам?
— Ще го споделяш само за малко.
— Но той се съгласи да имаме дете.
— А, тъй! Ама ни се е съгласил след туй да те остави сама, с него.
Розалин се намръщи.
— Нети, аз само се защищавам. Постоянната близост… не искам… не го обичам…
— Но ти вече го обичаш.
— Не го обичам! — Розалин подскочи и стрелна с убийствен поглед по-възрастната жена. — Няма да го обичам! Отказвам! Ще оставя той да реши. Изобщо… аз не знам защо трябваше да ти разказвам всичко.
Нети изсумтя. Избухването на Розалин никак не я обезпокои.
— Ам чи тогаз иди да му кажеш. Ей сегичка го видях да влиза в стаята си.
Розалин настръхна. Усети как стомахът й се свива от притеснение.