— Май е по-добре да почакам до утре. Не беше в особено добро настроение, когато излизаше от къщи.
— Той е мъж. Не е бил в добро настроение от тогаз, откакто ти напусна спалнята му. Не знам дали разбираш колко е глупаво твойто…
— Не! — гласът на Розалин отново прозвуча решително. — Не е глупаво. Това е инстинкт за самосъхранение.
— Щом тъй му казваш. Но не забравяй, че съм те предупредила…
— Лека нощ, Нети!
Розалин остана на мястото си. Десет минути след като Нети напусна стаята, тя продължи да се любува на образа си в огледалото. Решението й беше правилно. Това ни най-малко не значеше, че прощава на Антъни. Беше стигнала до заключението, че е крайно време да престане да се самоизмъчва. Трябваше или да потиска гнева си и да продължава да държи Антъни на разстояние, или да направи компромис. В такъв случай можеше да има дете. А тя иска дете. Всичко е толкова просто.
Това означава да преглътне гордостта си и да се върне при Антъни. След днешната му студенина разбра, че тя трябва да направи първата стъпка. Но само временно, напомни си тя. Би трябвало той да се съгласи. Все още не можеше да убеди себе си, че трябва да го приеме какъвто е, въпреки че се беше съгласила когато се женеха. Всъщност тя не го искаше такъв. Разбра, че е изключителна егоистка, ако го желае само за себе си. И ако не може да се примири с тази мисъл, рискува да остане сама и да се измъчва до края на живота си. Но как да се примири с това, че не е единствената жена в живота му? Тези мисли я караха да губи самообладание! Тя рязко стана и излезе от стаята.
Грубо почука на вратата на Антъни. Сега вече няма връщане назад! Втория път почука плахо, така че тя самата едва го чу.
Уилис отвори вратата, видя я и мълчаливо излезе от стаята, като й даде възможност да влезе. Тя колебливо пристъпи и затвори вратата зад гърба си. С неохота се огледа и впери поглед не в Антъни, а в празното оправено легло. Усети как бузите й пламват, а дланите й плувват в пот. Изведнъж се почувства отвратително. Защо е дошла? За да прави любов с Антъни! Сърцето й лудо заби.
Той я гледаше. Дъхът му секна при вида й. Беше в бяла ефирна копринена нощница, която меко и предизвикателно се спускаше около тялото й. Над нея беше метнала халат от същата фина коприна. Прозрачните ръкави разкриваха голите й ръце. Косата й беше спусната и меки огнени вълни падаха по гърба й. Изпита желание да зарови пръсти в косите й.
Антъни видя босите й крака и в този момент осъзна защо е дошла. Причините можеха да бъдат две. Или тя е толкова глупава та мисли, че може да го измъчва с това оскъдно облекло, а след това ще се прибере спокойно в стаята си, или беше дошла да сложи край на тези мъчения.
Каквато и да беше причината, тя беше в неговата стая. А след като цяла седмица беше отказвала да бъде с него, сега видът й беше повече от предизвикателен. Точно сега той нямаше намерение да я оставя да си отиде. Независимо дали това беше клопка от нейна страна или искаше да сложи край на отчуждението, явно че със самотните му нощи беше свършено.
— Розалин?
Искаше да узнае защо е дошла. По дяволите, не беше ли очевидно? Уилис разбра само с един поглед и тактично на пусна стаята. Но Антъни искаше да му го каже. А това не беше лесно.
Накрая се обърна по посока на гласа му. Беше седнал точно в този стол, за който веднъж я беше заплашил, че ще я за върже. Спомни си, че той я беше накарал насила да седи там и да го наблюдава как се облича. Тя цяла тръпнеше под погледа му, който шареше бавно и изучаващо по цялото й тяло. Не можеше да отрони нито дума.
Пулсът й се ускори още повече. Беше облечен със същия сребристосив халат и свободно падащите панталони, които носеше в нощта, когато се любиха за пръв път. От тези спомени бузите й пламнаха. Нещо съвсем различно от предишното безпокойство сви стомаха й.
— Е, скъпа моя?
Розалин прочисти гърло, но това не й помогна много.
— Аз… Аз си помислих, че можем…
Тя не можа да продължи. Очите му бяха приковани в нейните. Сега погледът му беше настойчив, макар че тя не можеше да разбере точно какви чувства го вълнуват.
Антъни загуби търпение. Очакваше да чуе това, което му се искаше да чуе.
— Какво можем? Има толкова много неща, които можем да направим. Какво точно имаш предвид?
— Обеща ми дете!
Тя изстреля много бързо тези думи, а след това въздъхна е облекчение.
— Значи се връщаш в спалнята ми?
По дяволите, тя беше забравила какво още трябва да му каже.
— Не, аз… Мисля че няма причина…
— Да споделяш леглото ми?
Внезапният му гняв я спря. Но тя беше взела решение и трябваше да го изпълни.
— Точно така.
— А-ха. Разбирам.