Въздъхна и взе чантата си.
— Добре тогава. Приятно… — не, тя не би му пожелала приятно прекарване. Просто не може да направи това. Не може да се примири с факта, че момче на неговата възраст, колкото и голямо да изглежда, може да върши такива неща. — Предполагам, че ще те видя, когато се върна.
— Излизаш ли? — той стана много загрижен, като видя шапката на главата й. — Това не е ли опасно за теб?
— Не е опасно — усмихна се тя. — Чичо ти се погрижи за всичко.
— Тогава се нуждаеш от карета. Дерек скоро ще бъде тук.
— Не, аз имам карета. Чака ме навън и един от прислугата ще ме придружи. Аз отивам само до банката. Дръж се прилично, Джереми — каза тя с тъга на раздяла.
Пътят до банката се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквала. Но въпреки това беше пристигнала твърде рано. В нетърпението си да излезе по-скоро от къщи изобщо не се беше сетила да мисли за времето. Вместо да чака пред сградата, помоли кочияшът да пообиколят малко наоколо.
Работата й отне един час — повече отколкото беше очаквала. Трябваше да открива сметка на името на Антъни. Според договора беше задължена да му приведе сто хиляди лири и всеки месец по още двадесет хиляди. Това щеше да му помогне в случай, че е затънал в дългове, както тя предполагаше. Съвсем отделен въпрос беше дали той ще оцени постъпката й. Повечето мъже биха я оценили. Но тя не беше сигурна дали Антъни е един от тях.
Излезе от банката и се вцепени. Кочияшът и придружаващият я прислужник се биеха с двама други мъже. Тази гледка беше подходяща за пристанището или за доковете, но не и тук…
Не довърши мисълта си. Една ръка обхвана талията й. Дъхът й секна. Нещо твърдо и остро допря ребрата й.
— Този път без шеги, госпожо. Инак ще ти покажа колко е остро туй нещо.
Тя не каза нито дума. Отначало беше много изненадана, но след като видя какво представлява „туй нещо“, се уплаши до смърт. Посред бял ден, пред банката! Това е невероятно! Каретата й беше съвсем наблизо. Поведоха я зад каретата, докато другите се биеха отпред и привличаха вниманието. Дали всичко това беше планирано? По дяволите, това е работа на Джорди. Не, не би могло да е негово дело. Той беше предупреден и то със сила. Не би се осмелил… Но знае ли човек?
Набутаха я в някаква стара карета с кепенци на прозорците. Мъжът затвори вратата. Тя се опита да стане от пода, на който падна, но една груба жена я натисна надолу и не й даде възможност да мръдне.
— Не ми създавай неприятности, госпожа. Това ще бъде по-добро за тебе.
Натикаха някаква мръсна кърпа в устата й, завързаха ловко ръцете й на гърба. Решиха да не завързват и краката й. Мъжът се изсмя грозно и измъкна ножа от ботинката й.
— Няма да получиш друга възможност да използваш това.
Розалин изстена. Това беше един от мъжете, които се опитаха да я отвлекат първия път. Един от хората на Джорди. Той знаеше, че е омъжена. Какво по дяволите мислеше че прави? Вцепени се. Изведнъж отговорът изплува в съзнанието и Единственото, което би могъл да иска, е отмъщение за провала на добре скроения от него план. Мъжът излезе от каретата и я остави да лежи на пода. Миг след това потеглиха. Тя се обърна на една страна и понечи да се изправи. Опита е език да избута кърпата от устата си. Почти успя, когато каретата бавно спря. Тя чу кочияшът да казва:
— Достатъчно, Том.
Само след секунда вратата се отвори и друг мъж скочи в каретата. Устната му кървеше. Задъхваше се. Това беше един от мъжете, които се биеха. Значи всичко е било планирано, включително и боят, който беше инсцениран само за да не може никой да забележи как я отвеждат. Тя волю-неволю трябваше да се подчини, с нож опрян в ребрата.
Младежът Том й се хилеше. Повдигна я и я постави на седалката срещу себе си. Наново натика кърпата в устата й. Озадачено клатеше глава. Поне не изглеждаше да изпитва желание да отмъщава заради раните си. Разглеждаше я в детайли и се усмихваше. Накрая избухна в смях.
— Брей, ти си била жестока красавица. Прекалено добра за такива като оня негодник, който ни плаща. — Тя се опита да каже нещо, но не успя. — Мислехме вече, че никога няма да те спипаме. Бъди добра и ние няма да бъдем много груби с теб.
Нямаше нужда от предупреждение. Как би могла да не бъде добра, след като беше вързана, а кърпата в устата й пречеше да издава всякакъв звук.
Глава тридесет и осма
Том я преметна през рамо и я внесе в сградата. Изчакаха докато Уил — така наричаха по-ниския мъж, съобщи, че ни кой не ги е видял. Изведнъж надеждата на Розалин се върна. Мислеше, че може би някой някъде ще ги види и ще попита как могат да се отнасят така ужасно с нея. Ако можеше сама да изкрещи, поне веднъж…