Доктор Густав беше едър мъж с тежко телосложение, безупречно облечен, с високо плешиво теме, месести бузи и ясни, бдителни черни очи.
Когато Вал и баща й се обърнаха, той прекоси огромната стая с безизразно лице, сякаш знаеше, че усмивката няма да бъде на място.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той. — Крис е в леглото си.
Той употреби малкото му име без маниерничене. Вал усети пристъп на облекчение, че той назовава съпруга й с малкото му име.
— Преди да го видите, предлагам да си поговорим малко за него.
Травърс рязко попита:
— Какво е правил през цялото време, докато го нямаше?
Густав хвана Вал под ръка и я заведе до един стол.
— Нека да седнем — каза той и без да обръща внимание на враждебността на Травърс, отпусна тялото си на един стол близо до Вал.
Травърс се поколеба, но след това се приближи и седна до дъщеря си.
— Питате какво е правил — каза Густав. — И той не знае. По-късно може да си спомни, но в момента е по-добре да не задаваме въпроси. От време на време трябва да се очакват периоди на пълна загуба на паметта. Честно казано, този симпатичен човек е много нещастен в момента и има всички причини за това. Той е претърпял сериозни мозъчни увреждания и все пак през дълги периоди от време е практически нормален. Това, което вече се е случило, би могло да се повтори и той го знае.
— Няма ли начин да бъде излекуван? — каза Травърс нетърпеливо. — Това положение продължава почти две години. Ние мислехме, че започва да проявява признаци на подобрение… и сега това!
— Татко… моля те! — каза Вал.
Травърс се размърда раздразнено.
— Скъпа, ако няма изгледи Крис да се оправи, ти…
— Момент, мистър Травърс — каза Густав спокойно. — Никой не е казал, че той няма да се възстанови напълно. Това е въпрос на време. — Той се извърна леко и погледна Вал. — Докато говорим с баща ви, вие сигурно искате да видите Крис, нали?
Вал кимна.
— Тогава вървете и го вижте. В преддверието има сестра. Тя ще ви заведе при него. Той се нуждае от обич и вие сте тази, която може да му я даде.
Вал стана и влезе в преддверието. Тя чу, че баща й се опитва да протестира, но не му обърна внимание.
Възрастната медицинска сестра я заведе нагоре по стълбите в стаята, където бе настанен съпругът й.
Крис Бърнет беше на трийсет и шест години, красив, с тъмна коса и черни очи, със строги устни, бе висок почти колкото тъста си. Хората, които го познаваха преди катастрофата, го смятаха за достоен наследник на финансовото царство на Травърс.
Вал спря на вратата с болезнено туптящо сърце.
— Крис… скъпи!
Той я погледна и сърцето й спря. Неговото отпуснато, безразлично изражение и безжизнените му очи изведнъж й припомниха, че ужасната стена, която се бе издигнала между тях, още съществуваше.
— Здравей, Вал — каза той. — Съжалявам за всичко това. Изглежда, че нямам голям късмет, нали?
Вал влезе в стаята и затвори вратата.
— Не трябва да съжаляваш — каза тя, едва контролирайки гласа си. — Сега си добре, нали, скъпи? — И тъй като той не отговори, добави: — Толкова се тревожих.
— Само това ми липсваше — каза той равнодушно. — Да бъда докаран в лудницата от две ченгета. Разбира се, най-забавното от всичко е, че не знам какво съм правил. Нямам никакви спомени за цялото това време. Бих могъл да направя всичко… да убия някого… всичко.
— Но не си, Крис — каза Вал нежно, като се доближи до стола край леглото и седна. — Не трябва да се тревожиш.
— И Густав само това ми повтаря. Е… добре! Няма да се тревожа.
Тя забеляза нервния тик, който продължаваше да придърпва крайчеца на устата му.
— Крис… искаш ли да се върнем в хотела?
Той поклати глава:
— Тук съм много добре. Густав изглежда разумен. Харесвам го. Мисля, че за мен е по-добре да остана тук.
— Мислех, че харесваш хотела — каза Вал, опитвайки се да скрие отчаянието в гласа си. — Не можем ли да се върнем там заедно? Е, добре… това беше лош късмет, както казваш ти.
— Как е баща ти? — попита Крис, гледайки встрани от нея. — Предполагам, че знае за случката.
Вал се поколеба, после каза:
— О, да. Той е тук, на долния етаж, говори с доктор Густав.
Безжизнените му очи се извърнаха към нея.
— Искаш да кажеш, че е изоставил цялата си работа, за да дойде тук! Колко странно! Сигурно ужасно се забавлява. Колко ли ме мрази сега!