— Хайде, скъпа, опаковай си багажа. Времето тече.
Тя се обърна. Решителността в очите й го изуми.
— Доктор Густав ли ти каза това?
— Че може да започне да буйства? О, да. Ако настояваш да виждаш Крис, това трябва да става в нечие присъствие.
— Не разбирам. Досега винаги сме се виждали насаме. Нещо ново ли има?
— Страхувам се, че да. Тази временна амнезия е предупредителен сигнал. При неговите мозъчни увреждания, ако отново му причернее, може и да нападне някой близък човек. Това е едно от онези странни неща, които не разбирам. Густав каза, че появата на склонност към убийство е напълно възможна. Ти няма да можеш да стоиш с него или да го посещаваш сама, без медицинска сестра. Не искаш да го посещаваш при тези условия, нали?
— Ще го посещавам при всякакви условия — каза Вал. — Оставам тук.
— Горката Вал! Наистина го обичаш, нали?
— Да, обичам го. Ако бях на негово място, бих се надявала много, че той няма да ме изостави. Нека да не говорим повече. Оставам, татко.
Травърс се изправи.
— Тогава аз тръгвам. Мога да хвана по-ранен самолет. Поддържай връзка с мен. Не знам какво ще правиш тук сама. Не знам дали би искала някоя от приятелките ти да дойде и да стои с теб, но предполагам, че ще се справиш, както винаги досега.
— Всичко ще бъде наред. Предпочитам да бъда сама.
— Ти никога не си сама, Вал. Имаш мен. — Той я погледна с надежда. — Нали?
— Да — каза тя.
По израза на лицето й и по тона на гласа й той разбра с горчивина, че надеждата му да замести Крис, да върне дъщеря си в своята голяма и самотна къща и да заживеят заедно още веднъж се бе разбила на пух и прах.
Ли Харди не беше непознат на полицията. Те го знаеха като безскрупулен играч, който върти малка агенция за залагания по телефона, като човек, който бе успял да направи доста пари и беше достатъчно хитър, за да действа на ръба на закона.
Теръл и Бейглър отидоха в офиса му, който се състоеше от две стаи на Северозападно седемнайсето авеню. Една устата блондинка, която се занимаваше с батареята от телефони и ръководеше офиса, когато Харди беше на хиподрума, им каза, че той току-що бил тръгнал към къщи.
Двамата полицаи излязоха на слънчевата улица, качиха се в полицейската кола и подкараха бързо към Бей Шор Драйв, където Харди имаше четиристаен мансарден апартамент с изглед към залива Бискейн.
Вратата им отвори самият Харди. Той беше висок здравеняк, тъмнокос, загорял от слънцето, с яркосини очи и трапчинка на брадичката и сигурно беше неудържимо привлекателен за повечето жени.
Той посрещна твърдия и хладен поглед на полицаите с широка, блестяща усмивка. Косматото му тяло беше покрито с халат в червено и златно. На краката си носеше чехли без пети от тънка червена кожа.
— Шефе! Каква изненада! Хайде, влизайте. Никога не сте идвал в моята бедна кошарка, нали? Влизайте… и вие, сержант.
Двамата мъже влязоха в голям, скъпо обзаведен хол с тераса, която гледаше към залива. Край едната стена, защитени със стъклена витрина, растяха орхидеи с всякакви цветове и от всички видове. Стаята беше декорирана в бяло и лимоненожълто. На огромно канапе на жълти и бели райета се беше излегнало красиво момиче с блестяща черна коса, която докосваше златния загар на раменете му. Беше увито в бял шал, който падаше надолу и се разтваряше, за да разкрие голите почернели бедра.
Бейглър я погледна изучаващо и реши, че е на около двайсет и три — двайсет и четири години. Лицето на момичето беше от тези, които напомнят пекинеза… привлекателно, но някак загадъчно.
— Това е Джина Ланг — каза Харди. — Тя се грижи за кръвното ми налягане — и той сервира отново блестящата си усмивка. После се обърна към момичето: — Стой на мястото си, Пеки. Господата са от полицейското управление. Шефът Теръл и сержант Бейглър.
Момичето хвърли по едно око на двамата полицаи и се сви на канапето. Протегна малката си, добре оформена ръка към чаша джин с лимонов сок. След това се загледа подчертано встрани.
— Е, господа — каза Харди. — Какво ще пиете?
— Познаваш ли жена на име Сю Парнъл? — попита Теръл с полицейския си глас.
За момент усмивката на Харди изчезна, но бързо се върна на мястото си. Теръл и Бейглър успяха да забележат, че въпросът го стресна.
— Сю Парнъл? Ами… трябва ли да я познавам?
Джина извърна глава, за да погледне Харди. Черните й очи бяха неприятно остри.