— Кръв? Сако? Вижте, шефе, господ ми е свидетел, че не зная за какво говорите!
— На задната седалка е имало изцапано с кръв сако и ти си го намерил!
— Нищо не съм намирал! Не знам за какво говорите! Не съм намирал нищо! Ако бях намерил нещо, щях да ви го дам. Видях колата, помислих си, че е изоставена, и се обадих в „Обратен завой“. — Карш се размърда на стола си. — Кълна се, господ…
— Ти си научил името на жената, която е наела колата, и си й се обадил по телефона, нали?
Карш завъртя очи.
— Чакайте малко… да, само от любопитство попитах Морфи кой е наел колата, но не съм й се обаждал по телефона. Откъде изровихте това?
— Ти си се обадил по телефона и си я попитал дали не е загубила шофьорската си книжка, нали?
— Не съм бил аз, шефе. Бъркате ме с някой. Не съм аз.
През следващия час Теръл и Бейглър си блъскаха главите с Карш, но не успяха да го пречупят. Накрая Теръл отвратен трябваше да признае поражението си. Нямаше доказателства. Беше сигурен, че Карш лъже, но знаеше, че си губи времето като се опитва да го накара да признае.
— Махни го от очите ми! — каза най-накрая той и отиде до прозореца, обръщайки гръб на Карш, докато Бейглър го изтика навън.
В стаята цареше мрачна тишина, когато Хес влезе.
— Нищо, шефе — каза той. — Джейкъбс ми даде отпечатъците на Бърнет, но при мен ги няма.
Теръл изпъшка и го отпрати. Погледна към Бейглър, който пиеше кафе.
— Е, това е. Обзалагам се, че Бърнет е свършил тази работа, но не можем да го докажем… поне засега. Може би и никога.
Бейглър вдигна папката за Сю Парнъл.
— Ще оставим ли случая открит?
— Това е само засега — каза Теръл и започна да пълни лулата си. — Нищо не се знае. Може и да имаме късмет. Не знам колко време ще стои той в санаториума. Докато е там, е в безопасност, но ако излезе, може да го направи отново. И ако го направи, ще го уловим. Тези убийци обикновено опитват отново. Да… остави случая открит.
Доктор Адолф Цимерман беше нисък и прекалено дебел. Очите му с цвят на зелено цариградско грозде бяха скрити зад очила с кокалени рамки и дебели лупи. Имаше меките и успокояващи маниери на свещеник в изповедалня.
Той влезе в хола, където Вал чакаше от два часа. Тя беше чула гласове зад вратата, преди той да влезе. Беше доловила как доктор Густав каза: „Ако искате първо да говорите с нея… после ще продължим.“ Потрепери, сигурна, че операцията е излязла неуспешна. Но когато Цимерман влезе и я завари напрегната и с пребледняло лице, той се усмихна окуражително.
— Мога да ви уверя, че операцията е успешна — каза той. — Така че не се тревожете. Съжалявам, че толкова се забавих, но трябваше да работя много внимателно. — Той седна до нея. — Не искам да ви занимавам с технически детайли, но съпругът ви ще бъде съвсем нормален след няколко седмици. Имаше едно притискане, което сега е отстранено. Трябвало е да се направи по-рано. Това щеше да ви спести много тревоги. Иска ми се да ми се бяхте обадили по-навреме. Както и да е, всичко това е вече минало.
Вал си пое дълбоко въздух.
— Наистина ли мислите, че ще бъде отново нормален?
— Да. След две седмици ще може да излезе от тук. Мисля, че ще бъде добре да заминете веднага някъде… пътуване по море например. Защо не в Южна Франция? Отпуснете се, мързелувайте, опознайте се отново. И когато се върнете, всичко ще бъде вече минало… отдавна забравено. Ще можете да започнете нов живот… ще бъде вълнуващо.
— Няма ли опасност той да направи нов опит за насилие?
Цимерман се усмихна. Изглеждаше напълно сигурен в себе си. На Вал отново й заприлича на охранен свещеник, успокояващ някой каещ се грешник.
— Разбирам въпроса ви. Вие сте уплашена. Разбира се… не е било много приятен момент за вас. Причината е била в притискането… което вече не съществува. Уверявам ви… няма от какво да се боите.
Вал си помисли за изцапаното с кръв сако, което сега беше бяла пепел, разнесена от вятъра. Няма за какво да се тревожи. Сега тя знаеше, въпреки доверието й в Крис, че той беше убил онази жена. Дори новината, че Крис щеше да бъде отново нормален, не можеше да подтисне студения страх, че един ден полицията ще разбере за ужасното нещо, което бе извършил.
Цимерман стана.
— Трябва да хвана самолета. Пристигам… заминавам… и никога нямам време за себе си. Не се тревожете за нищо. Имайте търпение. След две седмици вие и съпругът ви няма да имате никакви грижи. Завиждам ви, мисис Бърнет. Какво истинско приключение — да започнеш живота си отново.