Той си отиде и Вал тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато влезе доктор Густав.
— Е, мисис Бърнет — каза той усмихнат, — сигурно изпитвате облекчение. След няколко дни ще можете да видите съпруга си. Доктор Цимерман е убеден в успеха на операцията. Мисля, че можете да се надявате на щастливо бъдеще.
Нещо в маниера на доктор Густав накара Вал да го погледне изпитателно.
— Доктор Цимерман ми каза, че Крис ще бъде съвсем нормален — каза тя. — Той каза, че е имало притискане…
— Доктор Цимерман е винаги оптимист — каза Густав тихо. — Трябва да бъде. Аз не съм обаче такъв оптимист, защото съм виждал твърде много и различни последици след трудни мозъчни операции. Ние сме щастливи, ако един от три случая е успешен. Затова не бих искал да храните прекалено големи надежди, преди Крис да е готов наистина да си тръгне от тук. Следващите две седмици ще покажат какво да очакваме. Но дори и тогава не можем да сме напълно сигурни. Много зависи от пациента.
— Значи вие не смятате, че той наистина е излекуван? — каза Вал, усещайки хладна тръпка по гърба си.
— Не съм казал такова нещо. Но просто не знам. Ще почакаме и ще видим. Не искам да си създавате погрешно впечатление. Мисля, че след около две седмици ще мога да отговоря на въпросите ви с по-голяма сигурност.
Докато Вал слизаше по стълбите на санаториума към колата си, изпитваше студено, отблъскващо чувство на страх при мисълта, че ще трябва да види съпруга си отново.
Глава тринайсета
„3-и септември
Не съм писала в дневника си повече от месец. Просто нямаше причина да водя всекидневни записки за това, което се случваше, след като Крис излезе от санаториума.
Онзи дебел дъртак, специалистът по мозъчни заболявания, каза, че да се започне животът отново винаги било приключение. Дали? Какво приключение по-точно? Той обеща, че Крис ще бъде отново нормален. Предполагам, че наистина е, но той вече не е мъжът, за когото се ожених. Нищо не мога да направя… макар че се опитвам… но продължавам да мисля за онази жена. Нейният дух… ужасният начин, по който умря, ми пречи да продължа да го обичам. Всеки път, когато погледна слабите му изящни ръце, си представям ножа, който се забива в тялото на жената.
Зарадвах се, че не поиска да идем в Южна Франция. Сега съм сигурна, че не бих издържала такова пътуване сама с него. Почувствах облекчение, когато предложи да се върнем в хотел «Испански залив» и да прекараме там още две седмици, докато се възстанови напълно. Тук сме вече от десет дни. Плуваме много. Печем се на слънце. Четем — Крис отново се захвана с Дикенс. Сигурно се досеща, че знам кой е убил онази жена. Когато сме заедно, не можем да се отпуснем. Учтиви сме и се усмихваме един на друг. Стремим се да се държим така, сякаш живеем хармонично. Знам, че никога няма да бъде същото — както преди този ужасен инцидент. Той ми каза, че много иска да се върне в Ню Йорк. Доктор Густав настоява обаче Крис да остане още една седмица. Той гледа мъжа ми с любопитство, когато идва да говори с него. Имам чувството, че не е много сигурен за операцията, но знам, че няма да се обвърже с нищо определено… както винаги правят лекарите. Вчера го изпратих до колата му. Крис ни гледаше от терасата. Доктор Густав каза, че не трябва да очаквам твърде много… Какво значи това?
Снощи… предполагам, че заради снощи започнах отново да водя този дневник… След като двамата с Крис седяхме на терасата и гледахме лунната пътека… той дойде в стаята ми. Искаше да правим любов. Това се случва за пръв път от две години. През тези две години лежах в самотното си легло, изгаряйки от желание към него, изгаряйки от желание да ме вземе, да го усетя с тялото си, да усетя лицето му срещу моето. Но когато го видях да влиза в стаята, осветена само от луната, аз се уплаших. Отново се сетих за ръцете му, за ножа и за онази жена. Той седна на края на леглото и сложи ръцете си върху моите. Но допирът на ръцете му ме вледени, просто ме отврати. Предполагам, че изразът на лицето ми го е предупредил да не отива по-нататък. Той ми се усмихна… помислих си за Мона Лиза… усмивката му беше нещо подобно, и каза: «Ще привикнем един към друг. Ти беше търпелива с мен. Аз също мога да бъда търпелив…» Но усетих, че е разочарован и дори внезапно отегчен. Когато се върна в стаята си, аз плаках. Сега знам, че не мога да понасям да ме докосва. Това ли е приключението с новия живот, за което говореше онзи дебел стар мъж?“