„6-и септември
Седяхме двамата на терасата, когато това момиче слезе по стълбите на хотела. Беше доста хубаво: младо, със златен загар, носеше бикини и косата му беше с цвят на мед. Вървеше с увереност, каквато аз никога не успях да постигна. Беше практически гола. Извивката на ханша й и гънката между гърдите й ме изпълниха със завист. Тя отиде до колата си. Пъхна се зад кормилото, знаейки, че всички, включително Крис и аз, я гледахме.
Крис каза:
— Видя ли това момиче? Чудя се коя ли е? Забеляза ли начина, по който се движеше?
Аз отвърнах глупаво:
— Какво момиче? Не съм го забелязала.
Това беше лъжа и той го знаеше. Обърна страницата на книгата си. Скришом продължих да го наблюдавам и видях, че не чете.
Въпреки слънцето изведнъж ми стана студено.“
Беше техният последен ден в хотел „Испански залив“. Вал беше заета с багажа. На другия ден сутринта щяха да летят за Ню Йорк. Крис беше на терасата и четеше „Малката Дорит“. Вал затваряше последния куфар, когато телефонът иззвъня.
Беше баща й.
— Вал, всичко наред ли е?
— Да, татко. Ще вземем самолета в десет часа.
— Чудесно. Ще дойда на летището да ви посрещна. Как е Крис?
— Много добре. Няма търпение да се върне в офиса си.
— Наистина ли? Но как е той, Вал? Онзи дебел шарлатанин не може да ме заблуди. Наистина ли Крис е добре?
— Но, татко, какво искаш да кажеш? Разбира се, че е много добре. Готов е да започне отново работа.
— Добре… много добре… щом ти го казваш… Говорих с Цимерман. Не ми хареса. Прекалено е сигурен в себе си. Не харесвам хора, които са толкова сигурни в себе си.
Вал затвори очи. От опит знаеше, че баща й е винаги прав.
— Скъпи, Крис е добре. Престани да се тревожиш! Утре се връщаме. Ще видиш… Крис наистина се чувства чудесно.
— А ти, Вал? Как си ти?
Тя изведнъж усети как вълна от чувства се надига в нея. Не можеше да говори. Усети, че по лицето й се стичат сълзи.
— Вал! Попитах те как си — каза баща й нетърпеливо.
— Аз, аз също съм добре — каза тя. — Благодаря, че се обади, татко. Аз… аз очаквам с нетърпение да те видя — и затвори.
Вал продължи да плаче още няколко минути, после изтри очите си с кърпичка и стана. Помнеше какво бе казал Крис веднъж:
„Баща ти е забележителен човек. Той няма този нежен център, който имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи в живота и имаш цялата амбиция, увереност и решителност, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… изведнъж омеква. Именно това се случи с мен.“
Той й беше предложил да се разведат. Сега тя знаеше, че трябва да го направи. Тази мъртва, обезобразена жена винаги щеше да стои между тях. Да, трябваше да се разведе. Тя мислеше за годините, които предстояха. Разбира се, щеше да се върне в къщата на баща си. Поне на него да достави удоволствие. А Крис? Какво щеше да стане с него?
Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към терасата. Русото момиче с червените бикини седеше до Крис. Слънцето пламтеше в косата й. Тя се смееше и беше много възбудена. Крис също се смееше. Вал не беше го виждала толкова щастлив след катастрофата.
Изведнъж той се изправи и протегна ръка към момичето. То пое ръката му и стана. Двамата заедно минаха по терасата и тръгнаха надолу по стълбите към плажа.
Вал имаше чувството, че поне за Крис приключението с новия му живот бе започнало.
Тя се върна, при куфарите и се захвана да ги пренарежда, като сложи своите неща в един куфар, а тези на Крис — в друг.