Сякаш за да отговори на въпросите му, телефонът иззвъня. Теръл остави чашата с кафе, втурна се през стаята и вдигна слушалката.
— Шефе, Джо се обажда — гласът на Бейглър звучеше напрегнато. — Неприятен случай в Оджъс. Съобщение за убийство.
Теръл се почеса по челото. Убийство! През последните осем месеца не беше имало убийство на неговата територия.
— Някакви подробности, Джо?
— Собственикът на парк-мотела ни се обади. Съобщи за намерена мъртва жена в едно от неговите бунгала. Била жестоко накълцана.
— О’кей. Ела да ме вземеш. Някакви новини за Бърнет?
— Момчетата продължават да търсят. — На Бейглър очевидно му беше писнало от Бърнет. Убийството беше много по-важно за него. — Екипът е готов. Ще бъдем при тебе след десет минути.
Теръл постави слушалката и се върна на масата да допие кафето си. Каза на Каралайн за убийството, но това не я заинтересува — тя искаше да знае какво става с Бърнет.
— Още не са го намерили — каза Теръл раздразнено. — Според мен той е на километри далеч от мястото, където е блъснал колата. Няма друга възможност. Сигурно му е причерняло и е изпаднал в депресия.
Осем минути по-късно, тъкмо когато двете полицейски коли бяха спрели пред къщата на Теръл и той обличаше вече сакото си, телефонът иззвъня.
— Шефе, Уилямс се обажда. Намерихме Бърнет. Мотаеше се по северната магистрала на Маями Бийч. Сега е в колата ни. Какво да правим с него?
Виждайки, че Бейглър стои на вратата и едва сдържа нетърпението си, Теръл каза:
— Как е той?
— Държи се сякаш е бил ударен по главата. Не знае нито къде е бил, нито какво е правил.
— Стой там, където си — каза Теръл. — Ще ти се обадя пак.
Той прекъсна връзката и се обади в хотел „Испански залив“. Докато чакаше, съобщи на Бейглър:
— Намерили са Бърнет. Трябва да се оправя първо с него. Ти върви в парк-мотела. Аз идвам след тебе.
Бейглър кимна с глава и хукна по павираната алея към чакащата кола.
Когато се свързаха с хотела, Теръл поиска да говори с Травърс.
— Мистър Травърс? Шефът на полицията се обажда. Намерихме мистър Бърнет. Изглежда замаян. В момента се намира в една полицейска кола на северната магистрала на Маями Бийч — това е на около трийсет и пет мили от вас. Не мисля, че ще е разумно да го докараме в хотела, тъй като ще трябва да се сблъска с репортерите, които чакат там. Предлагам хората ми да го закарат направо в санаториума на доктор Густав. Вие и мисис Бърнет ще можете да го посрещнете там. Какво мислите?
— Да — каза Травърс. — Благодаря ви. Тръгваме веднага.
— Той ще пристигне там след един час — каза Теръл.
След това прекъсна връзката и се обади отново на Уилямс. Даде му инструкции, съобщи накратко на жена си какво се беше случило, качи се в колата си и подкара бързо към парк-мотела в Оджъс.
Оджъс се намираше на централна магистрала номер 4, преди години там имало индиански пазар. На индиански името означаваше „изобилен“ — малкото градче от шестстотин души беше кръстено така заради пищната растителност, която го обграждаше.
Съвсем близо до града, на главната магистрала, се намираше парк-мотелът — второкласен, но удобно разположен на директния път за Маями. Той се състоеше от четирийсет малки, разнебитени дървени бунгала, басейн, магазин на самообслужване, детски пясъчник и площадка за игра, както и утъпкан квадрат земя, където гостите можеха да танцуват под звуците на суинга, гърмящ от високоговорителите, закачени по дърветата.
Теръл пристигна пет минути след като полицейският екип беше спрял на огромния паркинг.
Фред Хес, шефът на отдела за убийства, каза, че Бейглър е на рецепцията и говори със собственика.
Теръл каза на Хес да почака, след това прекоси зле поддържаната трева пред бунгалото, върху което се мъдреше голям неонов надпис:
„Парк-Мотел
Има свободни легла“
Десетина мъже и жени, облечени ваканционно, се бяха скупчили пред офиса и зяпаха. Те огледаха любопитно Теръл, преди той да влезе вътре. Появата му веднага предизвика оживление.
Малката гореща канцелария беше разделена с плот, върху който лежаха книгата за регистрация, телефон, няколко химикалки и препълнен с фасове пепелник. Зад плота имаше бюро и три стола, а на стената висеше карта на района в голям мащаб.
Бейглър седеше на един от столовете, между устните му висеше цигара. Зад бюрото седеше собственикът на хотела, висок, слаб мъж на около петдесет и пет години с рошава металносива коса и жълтеникав тен. Лицето му беше слабо, носът — прекалено дълъг. Протритият сив костюм очевидно му бе голям. Бялата риза беше мръсна, връзката на ластик — омазнена.