Джоана Линдзи
Нежен вихър
ПРОЛОГ
1874, резерватът Сан Карлос, Аризона
Пумата бе огромна — сигурно тежеше поне деветдесет килограма и бе дълга не по-малко от два и половина метра. Високо горе в планината, изтегната върху скалата, тя прикова очи на двадесетина крачки по-надолу, където склонът преминаваше в широка площадка. Там, сред високите борове, бяха завързани около две дузини млади мустанги. Макар да не подухваше и най-слаб ветрец, който би довял някаква миризма, те тъпчеха неспокойно земята, защото долавяха присъствието на дивата котка.
Внезапно котката почувства опасност. Тя съзря двамата мъже, поели нагоре по виещата се планинска пътека — водеха още седем коня, за да ги завържат при другите. И двамата бяха съвсем млади и изглеждаха почти еднакво: тъмна, загоряла кожа, свободно спуснати върху раменете черни коси, носеха мокасини, дълги бели набедреници от еленова кожа обгръщаха мускулестите им крака. Единият обаче бе висок; късо черно елече покриваше едрите му гърди, а другият — доста по-нисък, с бяла памучна риза с дълги ръкави, бе препасан през кръста с патрондаш.
Пумата се надигна и скочи от скалата — новодокараните коне вече бяха вързани при другите. С предпазливи стъпки тя се насочи към двамата млади мъже. Единият бе полуапах, а другият — по-високият — въобще не беше индианец.
Вторачени в огромната пума, двамата замръзнаха по местата си. Как така не бяха доловили присъствието й? Всичко сякаш бе неподвижно освен конете, които не преставаха да се вдигат на задните си крака.
Високият мъж протегна напред ръка — пумата намали разстоянието помежду им, без да престава да ръмжи предупредително. Котката отърка глава в протегнатата ръка и обви тялото си около голите крака на мъжа. След миг прокара цялата светлокафява дължина на тялото си под дланта на човека и се отдалечи, за да се настани на равното парче земя на по-малко от метър встрани.
Били Улф издиша съвсем бавно, за да не го чуе другарят му. Ръцете му щяха да се разтреперят всеки момент, а това щеше да е унизително.
— Кучи син! — изруга Били на езика, на който приятелят му го бе научил, и понеже не успя да привлече вниманието му, продължи по-високо: — Кучи син! Чу ли к’ви ги върши с конете, Слейд?
По-високият мъж се обърна и възнагради Били с една от редките си усмивки:
— Какви, Били. Не изяждай буквите и изговаряй думите докрай.
— Я не ме занимавай с граматика сега! — разфуча се Били, но прие забележката и знаеше, че грешката няма да се повтори. — Все пак не се ли притесни поне малко, докато не разбра, че е тя?
— Малко — изрече кратко Слейд Холт, преди да отиде да успокои конете.
Били Улф бързо го последва.
— И ще я оставиш да си лежи там, сякаш е добре дошла?
— Тя е наясно, че е добре дошла — отвърна Слейд безизразно.
Били се вторачи в пумата и поклати глава.
— Не си я виждал от осем месеца, а преди това — цяла година. Как така те помни? А и ти как я разпозна сега, когато прилича на кой да е планински лъв?
— Не я познах — призна Слейд, готов да се ухили. — Само знаех, че не представлява заплаха, така както и на теб ти бе ясно, че не съм заплаха, когато се срещнахме за пръв път.
Били премисли думите и ги прие като разумно обяснение. Верен на стила си, той ненадейно смени темата:
— Наистина ли заминаваш утре, Слейд? — Другият се настани до огромната котка и само кимна мълчаливо, а Били се намръщи. — Сигурен ли си, че си готов?
Слейд хвърли поглед към процепа в скалата. Вътре имаше одеяло, чифт мъжки дрехи на бял човек, ботуши, взети срещу един кон миналата зима, чувал с консерви — донесе му ги Били, — както и пистолета в кобур, който открадна преди две години, когато Кактус Рийд го научи как да борави с оръжието. Точно за пистолета мислеше в момента. Да се научи да действа с него до съвършенство — ето какъв според него бе единственият пропуск в образованието му. Нужни му бяха две години всекидневни упражнения, преди да признае пред себе си, че е добър — или поне по-ловък от мъжа, когото възнамеряваше да убие с пистолета.
— Готов? — Зелените очи на Слейд останаха приковани към пумата. Пресегна и почеса голямата котка между ушите. — Проблемът ми от твърде много години е в изчакването. От дете копнея да порасна бързо, за да направя нещо заради болката, която ми причиниха. Трябваше да стана на дванадесет, за да се престрашиш най-после да се обърнеш към мен.
— Да съм се престрашил? — прекъсна го Били възмутено.
— Признай си, Били — продължи Слейд, развеселен от реакцията му. — Твоят народ смяташе, че съм луд, и то не само защото живеех сам в планините. Ти си само година по-голям от мен. Дори воините от твоето племе избягваха да се срещат с лудото бяло момче.