Как смееше да й заповядва!
— Не ги купих, за да стоят в скрина. Ще отидеш и ще ги облечеш.
— Няма — отвърна тя решително.
Той бавно се надигна и тръгна към нея. Тя отскочи назад и постави пред себе си мократа фуста, сякаш да се брани.
— Искаш ли да се хванем на бас, мила моя? — попита той гальовно. — Да се обзаложим, че ще дойдеш до града с мен, и то облечена с панталоните? Да се обзаложим ли, че ако ти сама не ги сложиш, аз ще ти ги навлека?
. Очите й се разшириха.
— Няма да посмееш.
Лукас продължи да пристъпва към нея и тя хукна към къщата, ала той я хвана, преди да успее да стигне вратата.
— Добре — извика тя. — Така да бъде, но ме остави да стъпя на земята!
Той я послуша и Шарис се вбеси от ухилената му физиономия.
— Не се бави, защото ще си помисля, че все пак ти е нужна помощта ми.
— Лукас Холт, ти си тиранин! — скастри го тя.
Той се отдалечи, подхвърляйки през рамо:
— Не, не съм. Просто не мога да си представя, че днес ще бъда далеч от теб.
— Идва ми да викам! — пророни тя и го направи.
Два часа по-късно върнаха двуколката в конюшнята на Пийт и поведоха двата коня, с които щяха да се приберат в ранчото. Шарис бе облечена с пътническия си костюм — сакото прикриваше купената от Лукас риза, а кошмарните панталони бяха скрити под полата.
И все пак тя не се ядоса истински. Този мъж бе по-различен от всички, които познаваше. Беше достатъчно да й се усмихне и да се пошегува и тя забравяше, че му се сърди.
Лукас я остави в малката поща и отиде да разбере дали дилижансът на Емери е потеглил по разписание сутринта.
— Забравих да му кажа нещо вчера — обясни той. — Ако дилижансът е закъснял, както обикновено, ще ми спести труда да му го напиша.
— А какво ще правя аз, докато те чакам?
— Препиши обявата в три екземпляра. Ще платя за марките, когато се върна. Ти по-добре от мен ще опишеш женската, която Чарли би харесал. Уилбър ще ти даде листа и мастило. И не забравяй да провериш дали няма писма за теб.
— Не ги ли носят в ранчото?
— Не — поклати глава той. — Тук трябва сам да питаш дали има поща.
— Искаш да кажеш, че може да съм получила писмо и то още седи тук само защото не съм го потърсила? — попита тя ужасена.
Лукас тръгна, а тя бързо влезе в пощата и подхвана разговор със седналия зад бюрото Уилбър. Надеждите и угаснаха така бързо, както се породиха. Нямаше писмо от Стефани. Имаше обаче две за Лукас — едното от господин Андревие от Ню Орлинс, другото — от Емери Бъскет, пуснато в Нюком. Усмихна се дяволито. Вероятно и Емери бе забравил да каже нещо на Лукас.
Внимателно съчини обявите. Умът й не го побираше: да пише обява за дружка на Чарли! Само на мъж, поръчал си съпруга по обява, би хрумнало да постъпи по същия начин и за котка. И пак само от мъж може да се очаква да се сети за потребностите на друг мъжкар. Въздъхна. Никога не й бе минавало през ум да потърси женска за Чарли. Една дама не мисли за подобни неща, нали?
Лукас завари Емери — дилижансът му току-що пристигаше.
— Много мило от твоя страна да дойдеш да ме изпратиш, Лукас.
— Не се ласкай — ухили се Лукас. — Трябваше да върна наетата двуколка.
Помогна на Емери да качи сандъка отзад.
— Оставих писмо за теб — осведоми го адвокатът. — Подробно ти обяснявам за срещата ми с Нюком.
— Това — добре. Но искам и още нещо да свършиш за мен. Не е свързано с досегашните ни дела.
— Дадено — увери го Емери охотно. — Нали затова ми плащаш.
— Онзи твой приятел — детективът…
— Джим ли?
— Да. Искам да се свържеш с него, веднага щом се прибереш.
— Съмнявам се, че ще е още в Сейнт Луис, Лукас.
— Не ме интересува дори и да е на път за Ню Йорк. Намери го! Искам да получиш и останалата информация за онова момиче Хамонд: име, описание, всичко, което знае.
— Да не би все пак да се оказа роднина на годеницата ти?
— Шарис не е напълно сигурна, но се сети, че има братовчеди в Ню Йорк, с които семейството й е загубило връзка. Ще й се да научи още нещо за момичето.
— За мен ще е удоволствие да услужа на такава красива млада жена — обеща Емери любезно. — Съжалявам, че не си я довел в града, за да я уверя лично. С удоволствие щях да я видя.
— Забравяш, че вече принадлежи на друг — заяви Лукас студено.
Емери се ухили.
— Такава жена заслужава да бъде открадната, Лукас, дори от приятел. — Усмивката му стана още по-широка, защото зърна Шарис. — А, значи все пак си я довел.
Лукас погледна надолу по улицата. Шарис току-що се бе появила на тротоара на не повече от десетина метра от тях, когато към нея се насочи Леон Уагънър.
— На добър час, Емери — подхвърли Лукас разсеяно и се отдалечи.