— Как беше Монт Еверест?
— Както вървяхме, можехме и Монт Еверест да изкачим. Хрумна ни такава идея. Как вървят работите? Как е моята Кете, как е твоята Никол?
— Всичко е наред вкъщи. Но, за бога, Франц, да знаеш каква неприятна сцена имахме тази сутрин.
— Как? Какво е станало?
Дик закрачи из стаята, докато Франц се обади по телефона вкъщи. Когато семейният разговор свърши, Дик каза:
— Морисови си взеха сина — вдигнаха голяма врява. Цветущото лице на Франц посърна.
— Знам, че е напуснал. Срещнах Ладислау на верандата.
— Какво ти каза Ладислау?
— Само това, че младият Морис си тръгнал — ти си щял да ми обясниш. Кажи сега.
— Обикновените нелепи съображения.
— Той беше дявол, това момче.
— Беше случай тъкмо за упойка — съгласи се Дик. — Във всеки случай, когато пристигнах, бащата беше нагънал Ладислау така, че той се беше свил като колониален поданик. Какво ще правим с Ладислау? Ще го задържим ли? Аз съм против — той не е мъж, с нищо не може да се справи. — Дик се поколеба на прага на истината, беше му нужно малко време, за да премисли станалото. Франц седна на края на бюрото, все още с яке и ръкавици. Дик каза:
— Едно от възраженията, които момчето е изложило пред баща си, е, че твоят бележит сътрудник е пияница. Човекът е фанатик на тема алкохол, а потомъкът му, изглежда, е надушил по мен следи от нашенското вино.
Франц седна и присви долната си устна.
— После ще ми разкажеш по-надълго — каза той накрая.
— Защо не сега? — каза Дик. — Не можеш да не знаеш, че аз съм последният човек, който би злоупотребил с пиенето. — Той погледна Франц в очите и Франц отвърна на погледа му. — Ладислау е позволил на човека да се разгорещи до такава степен, че аз трябваше да се отбранявам. Можеше да има и пациенти наоколо и представи си колко трудно би било да се браниш в подобно положение!
Франц свали ръкавиците и якето си. Отиде до вратата и каза на секретарката:
— Не ни безпокойте!
След това се върна и започна да се рови в писмата, струпани на дългата маса, без да мисли за нищо — както обикновено става при подобни положения, — опитвайки се само да придаде подходящо изражение на лицето си, преди да каже онова, което беше намислил.
— Дик, знам, че ти си въздържан, уравновесен човек, макар че не сме напълно на едно и също мнение по въпроса за алкохола. Но дойде моментът, Дик, трябва да ти кажа открито, че неведнъж съм те забелязвал да пиеш по някоя и друга чашка, когато не е моментът за това. Има някаква причина. Защо не опиташ ново отпускане?
— Отпуск — поправи го Дик машинално. — За мене не е разрешение да се махна оттук.
И двамата бяха раздразнени. Франц от това, че му бяха развалили настроението още със завръщането.
— Понякога не проявяваш здрав разум, Дик.
— Никога не съм разбирал как може здравият разум да се прилага към сложни проблеми — освен ако това не означава, че един хигиенист може да извърши по-добре операция от един специалист хирург.
Създалото се положение го изпълваше с отвращение. Да обясняват, да заглаждат нещата — това не беше за хора на тяхната възраст — по-добре щеше да бъде в ушите му да продължи да отеква хрипливото ехо на една стара истина.
— Не върви — каза той изведнъж.
— И на мен тъй ми се струва — призна Франц. — Сърцето ти не е повече в този проект, Дик.
— Знам. Ще се оттегля — можем да се споразумеем как да изтеглим постепенно парите на Никол.
— Помислил съм и за това, Дик — виждах, че моментът наближава. Мога да получа още кредит и към края на годината да върна всичките пари.
Дик не бе възнамерявал да стига тъй бързо до окончателно решение, нито беше предполагал, че Франц с такава готовност ще прекъсне съдружието им, и все пак изпита облекчение. Не без известно отчаяние той отдавна чувствуваше, че етиката на неговата професия затъва в една безнадеждна бърканица.
Четвърта глава
Дик и Никол решиха да се завърнат на Ривиерата, която смятаха за свой дом. Бяха дали вилата под наем за през лятото и докато изтекат летните месеци, смятаха да прекарат половината от времето в курорти край минерални извори в Германия, а останалата половина в прочутите с катедралите си френски градчета, където винаги с радост прекарваха по няколко дни. Дик пиеше по малко, без особена пристрастеност; намираше се в един от тези моменти от живота, които наричаше период на изчакване; не се посвещаваше изцяло нито на здравето на Никол, която, изглежда, се чувствуваше най-добре, когато е на път, нито изцяло на работата си — просто изчакваше. Времето му се осмисляше само благодарение на децата.