— Кажи ми, Франц — запита той, — смяташ ли, че като си пил бира и бодърствувал цяла нощ, ще можеш да отидеш при пациентите си и да ги накараш да ти вярват, че си човек с характер? Няма ли да те разберат, че си гастропат?
— Отивам да спя — съобщи Никол. Дик я придружи до вратата на асансьора.
— Бих се прибрал с теб, но трябва да убедя Франц, че от мен няма да излезе клиничен лекар.
Никол влезе в асансьора.
— Бейби е практична — каза тя замислено.
— Бейби е една об…
Вратата шумно се затвори. Последва бръмчене и Дик довърши изречението си наум: „Бейби е една обикновена егоистка.“
Но след два дни, когато двамата с Франц се спускаха с шейна към гарата, Дик призна, че гледа благосклонно на въпроса.
— Започваме да се въртим в кръг — призна той. — При живота, който водим, има неизбежни моменти на напрежение и Никол не е в състояние да ги преодолява. И без това летните идилии на Ривиерата свършиха — следващото лято ще има тълпи курортисти.
Те минаха край пързалките от гладък зеленикав лед, озвучени от шумни виенски валсове и украсени с пъстроцветни емблеми на школите за зимен спорт, които се открояваха на бледосиньото небе.
— … Мисля, че ще успеем да го направим, Франц.
И единственият човек, с когото бих опитал, си ти…
Сбогом, Гстаад! Сбогом, свежи лица, захарноскрежни цветя, снежинки в тъмнината. Сбогом, Гстаад, сбогом!
Втора глава
През едно юлско утро Дик се събуди в пет часа, след като бе сънувал дълъг кошмар за войната; отиде до прозореца и погледна към Цюгерзее. Сънят му бе започнал с мрачно величие; морскосини униформи прекосяваха някакъв тъмен площад след духови оркестри, свирещи втората част на „Любовта към трите портокала“ от Прокофиев. След това профучаха пожарни коли, символи на бедствието, последвани от зловещо въстание на инвалидите в един превързочен пункт. Той запали нощната лампа и записа обстойно съня си. Завърши с полуироничната фраза: „Окопен шок на нестроевак.“
Седнал в леглото, той чувствуваше празнота в стаята, в къщата, в нощта. В съседната стая Никол унило промърмори нещо, стана му мъчно за нея, за самотата, която тя изпитваше насън. За него времето беше спряло, но веднъж на всеки няколко години ускоряваше шеметно хода си, като ускорено превъртане на магнетофонна лента, а за Никол годините се редяха като отмервани по часовник, дните се нижеха по календара, след един рожден ден идваше друг, съпроводен с тягостното съзнание за увяхващата красота.
Дори последната година и половина, прекарани край Цюгерзее, бе пропиляно време за нея; работниците на пътя почервеняваха през май, ставаха бронзови през юли, кафяви през септември, отново бели напролет и единствено по това разграничаваше тя годишните времена едно от друго. След първото си заболяване тя бе заживяла с нови надежди, очакваше тъй много, но нямаше други опорни точки освен Дик и отглеждането на децата, които се стараеше да обича, но които всъщност бяха добре напътствувани сирачета. Хората, които й се нравеха, повечето от тях неконформисти, я объркваха, действуваха й зле — тя търсеше в тях жизнеността, която ги бе направила независими, творчески натури или устойчиви за ударите на живота, но търсенията и бяха напразни, тяхната тайна се коренеше дълбоко в конфликти от детството, които те бяха забравили. Тя проявяваха интерес по-скоро към чара на Никол, към външната й хармония, към обратното лице на заболяването й. А тя водеше самотен живот и притежаваше Дик, който не желаеше да бъде притежаван.
Неведнъж той бе правил неуспешни опити да я освободи от влиянието, което упражняваше върху нея. Бяха изживели много хубави мигове заедно, бяха си приказвали в интервалите между любовните минути през белите нощи, но винаги когато той се отвръщаше от нея, за да се вглъби в себе си, тя оставаше с празни ръце, гледаше нищото, което той й бе оставил, даваше му различни названия, но знаеше, че всъщност то е надеждата той да се завърне отново при нея.
Дик стисна конвулсивно възглавницата, легна и я сложи под тила си, както правят японците, когато искат да забавят кръвообращението си, и отново заспа. По-късно, докато се бръснеше, Никол се събуди и започна да обикаля къщата, давайки кратки отсечени нареждания на децата и прислужниците. Ленър влезе при баща си, за да го гледа как се бръсне — тъй като живееше в съседство с клиниката, той изпитваше необикновено доверие и възхищение към баща си и прекомерно безразличие към останалите възрастни; виждаше пациентите откъм жалката им страна или пък като бездушни пресилено учтиви и безлични създания. Той беше хубаво, многообещаващо момче и Дик му отделяше много време, отношенията им бяха като на добродушен, но взискателен офицер към дисциплиниран редник.