Ония, чиито компаси не бяха деполяризирани, откриваха много странни неща в тези сгради. Доктор Дайвър често се забавляваше, когато беше в „Шипката“ — мъжкото отделение, — тук имаше един странен малък ексхибиционист, който си беше внушил, че ако успее безпрепятствено да мине гол от Триумфалната арка до Плас де ла Конкорд, ще разреши много неща. „Може би човекът е прав“ — мислеше си Дик.
Неговият най-интересен случай беше в главната постройка. Това беше една тридесетгодишна жена, постъпила в клиниката преди шест месеца; американка — художничка, живяла дълго в Париж. Не разполагаха с достатъчно данни за миналото й. Един неин братовчед я бе срещнал случайно и бе разбрал, че състоянието й е ненормално. След кратък и безрезултатен престой в един от нашумелите санаториуми около столицата, предназначен предимно за туристи, жертва на алкохола и на опиати, той бе успял да я доведе в Швейцария. При пристигането си тя беше необикновено красива — сега представляваше жив труп, цялата беше болезнено подута. Нито една от кръвните проби не беше дала положителна реакция и по липса на по-задоволителна диагноза бяха вписали страданието й като екзема на нервна почва и в продължение на два месеца тя лежеше в същото състояние. Мисълта й беше свързана, дори блестяща, когато не прекрачваше границите, зад които започваха свойствените й халюцинации.
Тя не признаваше друг лекар освен него. В моменти на криза никой от другите лекари не можеше да помогне с нищо. Преди няколко седмици, през една от многобройните нощи на безсъние и страдания, Франц бе успял да я хипнотизира и да й даде няколко часа почивка, тъй необходима за нея, но следващите му опити бяха излезли несполучливи. Хипнозата беше средство, на което Дик не вярваше и рядко използуваше, защото знаеше, че самият той невинаги може да се настрои за това — веднъж беше опитал с Никол и тя подигравателно му се бе изсмяла.
Жената в стая номер двадесет не го видя, когато влезе, до такава степен беше подпухнала кожата около очите й. Тя заговори със звучен, дълбок, развълнуван глас:
— Докога ще продължава това? Никога ли няма да се свърши?
— Скоро ще се оправи. Доктор Ладислау ми каза, че на отделни места отокът е спаднал.
— Ако знаех какво съм сторила, за да заслужа това, бих го понесла търпеливо.
— Не е разумно да се поддаваме на мистицизъм. Смятаме, че това е на нервна почва. Явление, сходно на уртикарията и изчервяването — изчервявахте ли се лесно като малка?
Тя лежеше с лице към тавана.
— Откак ми поникнаха мъдреците, не съм срещнала нищо, което би ме накарало да се изчервя.
— Всеки си има своите дребни грехове и грешки, а вие?
— Няма нищо, за което да се упреквам.
— Вие сте щастлива.
Жената се замисли за миг; през бинтованото й лице гласът излизаше като изпод земята:
— Споделям съдбата на жените на моето време, които предизвикаха мъжете на двубой.
— За ваша голяма изненада тази борба се оказа като всички останали — отвърна той със сериозен глас, за да попадне в нейния тон.
— Както всички борби. — Тя се замисли. — Спечелваш нещо дребно и половинчато или извоюваш пирова победа, или виждаш, че си се провалил и си станал развалина — призрачно ехо от срутена стена.
— Нито сте се провалили, нито сте станали развалина — възрази той. — Уверена ли сте, че сте водили истинска борба?
— Погледнете ме! — извика тя с яд.
— Страдате, но много жени са страдали, без да са извършили грешката да се сметнат за мъже. — Разговорът се превръщаше в спор и той каза примирително: — Във всеки случай не трябва да вземате един-единствен неуспех за окончателно поражение.
— Красиви думи — засмя се тя презрително и отговорът й, стигнал до него през разделящата ги стена от болка и страдание, го накара да се засрами от себе си.
— Бихме желали да стигнем до истинските причини, които са ви довели дотук… — започна той, но тя го прекъсна.
— Намирам се тука като символ на нещо. Мислех, че вие може би знаете на какво.
— Вие сте болна — каза той механично.
— Какво е тогава онова нещо, което почти открих?
— Една още по-голяма болест.
— Това ли е всичко?