Англичанинът отново размени няколко думи с него и зае списанията му; Дик с радост се отърва от тях и се отдаде на мисли за предстоящото пътуване. Като вълк под дрехата си от дълговлакнеста австралийска вълна, той си точеше зъбите за света на удоволствията — вечно младото Средиземноморие, уханието на засъхналата по стъблата на маслиновите дръвчета пръст, момичето от селцето край Савона с бледорозово лице, светнало като требник, по който играят отблясъците на свещите. Ще я вземе на ръце и ще я отнесе през границата…
… Но там той я изостави — влечеше го към гръцките острови, към тъмнеещите води на непознати пристанища, момичето, изоставено на кея, и луната от популярните песни. Част от спомените на Дик бяха наситени с хлапашка романтика. Сред безпорядък от представи, струпани като купчини стоки в евтин галантериен магазин, той все пак бе съумял да запази, макар и мъждеещо, пламъчето на мисловността.
Пета глава
Томи Барбан беше човек на деня, Томи беше станал герой — Дик го срещна случайно на Мариенплац в Мюнхен, в едно от онези кафенета, където се играе комар на дребно върху персийски килимчета. Вътре се водеха шумни разговори за политика и плющяха карти.
На една от масите беше седнал Томи и се смееше с дръзкия си смях: „Хо-хо, ха-ха-ха! Хо-хо, ха-ха-ха!“ По правило той пиеше малко; негова игра беше смелостта и околните винаги се страхуваха от него. Неотдавна някакъв варшавски хирург бе отстранил една осма от черепа му, който сега зарастваше под косата, и най-слабият от присъствуващите в кафенето би могъл да го убие с един удар на вързана на възел салфетка.
— … Това е принц Чиличев… — очукан, посивял петдесетгодишен русин; господин Макибън и господин Хенън… — Последният беше топчест, чернокос и космат веселяк, който веднага се залови с Дик:
— Преди да се ръкуваме, кажете, какво се увъртате около леля ми?
— Но защо, аз…
— Чухте ме какво казах. Я си признайте, защо дойдохте в Мюнхен?
— Хо-хо, ха-ха-ха! — засмя се Томи.
— Нямате ли си собствени лели? Защо не се увъртате около тях?
Дик се засмя, а човекът намери нов повод да го заяде:
— Стига сме говорили за лелите. Откъде да знам дали цялата работа не е нагласена? Идвате тук, непознат човек, и минал-неминал половин час, започвате да ми разправяте за лелите си. Знам ли какво се крие зад вас?
Томи отново се засмя, след това каза добродушно, но твърдо:
— Достатъчно, Чарли. Седни, Дик — как си? Как е Никол?
Той не изпитваше особени чувства на привързаност към който и да било мъж, изобщо присъствието на други мъже не го вълнуваше — беше спокоен, готов за бой като добре трениран атлет, комуто е поверен второстепенен пост на терена и който повечето време си почива, докато един по-слаб състезател само си дава вид, че почива, а всъщност е в непрекъснато и самоунищожително нервно напрежение.
Хенън все пак не млъкна, той седна на близкото пиано, хвърляше от време на време свирепи погледи към Дик, изсвирваше няколко акорда и под съпровода на замиращите тонове мърмореше: „Лелите ви; но аз не казвам лели, казвам гащи с дантели.“
— Е, как си? — повтори Томи. — Не изглеждаш тъй… — той търсеше подходящата дума — тъй жизнерадостен както обикновено, не си тъй наперен, нали разбираш какво искам да кажа.
Забележката му прозвуча малко като неприятните забележки, че сме поостарели, и Дик се готвеше да се реваншира, като каже нещо за костюмите на Томи и принц Чиличев — по цвят и по кройка те бяха тъй необикновени, че двамата можеха да тръгнат на неделна разходка по Бийл Стрийт, — когато дойде отговорът на незададения въпрос:
— Виждам, че разглеждате дрехите ни — каза принцът. — Току-що пристигаме от Русия.
— Шиха ни ги в Полша, работа са на придворния шивач — каза Томи. — Това е факт — личният шивач на Пилсудски.
— На пътешествие ли сте били? — запита Дик.
Те се засмяха, а принцът несдържано затупа Томи по гърба.
— Да, на пътешествие. Точно така, на пътешествие. На обиколка. На официална визита.
Дик чакаше за обяснение. То дойде от страна на Макибън и се състоеше само от две думи:
— Те избягаха.
— Да не сте били в руски затвор?
— Аз бях — обясни принц Чиличев и впери в Дик безжизнените си жълтеникави очи. — Но не бях в затвора, а се укривах.
— Имахте ли неприятности, докато се измъкнахте?
— Някои дребни неприятности. На границата оставихме трима мъртви червеноармейци зад себе си. Томи уби двама… — Той вдигна два пръсва, както правят французите. — А аз един.