След вечерята и бутилката тежко местно вино в пустата трапезария той се почувствува възбуден, без да знае защо, и започна да мисли за градината. Преди вечеря се бяха разминали с момичето във фоайето, този път тя му бе отправила одобрителен поглед, но той не можеше да се отърси от тягостния въпрос: „Защо?“ „Навремето, стига да исках, можех да имам немалко хубави жени, но не го правех; защо трябва да започвам сега, когато от желанията ми е останало само една сянка, един отломък? Защо?“
Въображението му продължи да работи — старият аскетизъм се пробуди и възтържествува, той не бе свикнал на такива неща. „Бих могъл да отида в Ривиерата и да спя с Дженис Карикаменто или с дъщерята на Вилбурхази. Защо трябва да подценявам изминалите години с нещо евтино и лесно?“
Но възбудата още не му беше минала, той прекоси верандата и се качи в стаята си да размисли. Когато човек е телесно и душевно сам, той затъва в самотата, а самотата поражда още по-голяма самота.
Той закрачи из стаята си и докато размисляше, разстла хубавия си туристически костюм на леко затопления радиатор: отново спря очи върху неотворената още телеграма от Никол. Откакто бе тръгнал да пътува, ежедневно получаваше по една телеграма от нея. Преди вечеря не я бе отворил — може би заради случилото се в градината. Оказа се, че това е каблограма от Бъфало, която му бяха препратили от Париж.
БАЩА ВИ ПОЧИНА СПОКОЙНО ТАЗИ ВЕЧЕР.
Той потръпна болезнено от удара и мобилизира съпротивителните си сили; болката като вълна премина през слабините, стомаха и се спря на буца в гърлото.
Препрочете телеграмата. Седна на леглото и въздъхна, загледан пред себе си; първа в главата му проникна старата егоистична синовна мисъл при смъртта на един родител: как ще ми се отрази това, че най-ранната и силна закрила вече я няма?
Тази инстинктивна мисъл отмина, той отново закрачи из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата. Формално Холмс беше помощник енорийски свещеник, с други думи, помощник на баща му, но в действителност той бе управлявал църквата през последните десет години. От какво ли бе умрял баща му? Сигурно поради напредналата си възраст — беше седемдесет и пет годишен. Дълго бе живял. Стана му мъчно, че баща му беше умрял в самота — бе преживял жена си, братята си и сестрите си; имаше братовчеди в щата Вирджиния, но те бяха бедни, нямаха пари да пътуват до Бъфало, затова Холмс бе подписал телеграмата. Дик обичаше баща си — често съпоставяше преценките си с това как би постъпил или какво отношение би взел баща му в даден случай. Дик се бе родил няколко месеца след смъртта на две негови сестрички и баща му, давайки си сметка как ще се държи с него майка му, го беше спасил от разглезване, беше станал негов нравствен учител. Той беше от старо коляно, с уморена кръв, но се бе справил, макар че не му беше лесно.
През лятото баща и син прекосяваха града заедно и отиваха да им лъснат обувките — Дик в колосаното си моряшко костюмче, баща му винаги в изряден и добре скроен пасторски костюм — и бащата много се гордееше с хубавото си момченце. Разказваше на Дик всичко, което знаеше за живота, то не беше много, но беше повечето вярно; прости неща, норми на поведение, които са в обсега на жизнения опит на един свещеник. „Веднъж в един чужд град, тъкмо ме бяха ръкоположили, влязох в една стая, претъпкана с хора, и не можех да разбера коя е домакинята. При мен дойдоха няколко души, които ме познаваха, но аз не се спрях с тях, защото забелязах една жена с посивели коси, седнала до един прозорец в отсрещния край на стаята. Отидох при нея и й се представих. След това спечелих много приятели в този град.“
Баща му бе сторил това от добро сърце — той знаеше какво представлява, дълбоко уважаваше двете горди вдовици, които го бяха отгледали и насадили в него схващането, че няма нищо, което да превъзхожда добрите пориви, честта, любезността и смелостта.
Баща му винаги бе смятал, че скромното състояние, оставено от жена му, принадлежи на неговия син, и в колежа, както и в медицинската академия, четири пъти годишно му изпращаше приходите с чек. Той беше от ония хора, за които в годините, когато всеки трупаше долари, хората отсъждаха самодоволно: „Той е истински джентълмен, но не е човек, който ще напредне.“
… Дик изпрати прислужника да му донесе вестник. Продължи да се разхожда из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата на бюрото, след това прегледа разписанието на корабите за Америка. Поиска телефонен разговор с Никол в Париж и докато чакаше да го свържат, си спомни много неща, искаше му се винаги да е бил тъй добър, както бе възнамерявал да бъде.