Джудит Макнот
Нежна победа
ПЪРВА ГЛАВА
Високият тъмнокос мъж стоеше до прозореца на елегантния апартамент, разположен на последния етаж на един небостъргач в Сан Диего, и мълчаливо наблюдаваше проблясващите в мрака светлини. Рязко посегна към вратовръзката си, разхлаби възела й, после вдигна чаша към устните си и жадно отпи от уискито. Всяко движение на Рамон Галвера издаваше горчивината и примирението му.
Един рус мъж бързо прекоси слабо осветения хол и нервно запита:
— Е, Рамон? Какво е решението им?
— Такова, каквото обикновено вземат банкерите в подобни случаи — да се погрижат преди всичко за себе си — дрезгаво отвърна той, без да се обръща назад.
— Мръсни негодници! — избухна Роджър, ядно зарови пръсти в косата си и решително се насочи към кристалните гарафи, подредени върху плота на бара. — А когато парите валяха, те подкрепяха безрезервно! — Той наля бърбън в чашата си.
— Изобщо не са се променили — мрачно отбеляза Рамон. — Ако и сега печелех, те щяха да стоят зад мен.
Роджър светна лампата и намръщено огледа изящните мебели в стил Луи XIV, сякаш дори самото им наличие в огромния хол му беше противно.
— Бях абсолютно сигурен, че когато обясниш на банкерите за психическите отклонения, които баща ти получи преди смъртта си, те ще те разберат и ще те подкрепят. Как е възможно да обвиняват теб за неговите грешки?
Рамон се извърна и се облегна на рамката на прозореца. За момент се втренчи в уискито, останало на дъното на чашата му, после на един дъх го пресуши.
— Обвиняват ме, че не съм предотвратил фаталните грешки, които баща ми допусна, а също и заради това, че не съм усетил навреме истинското му състояние.
— Не си усетил! — повтори гневно другият мъж. — Откъде би могъл да знаеш, че човекът, който винаги се е държал като Господ Бог, накрая е повярвал в това? И какво би могъл да направиш, дори да беше разбрал? Капиталите бяха в негови ръце. До последния си дъх той държеше контролния дял от акциите на корпорацията. На практика ти беше с вързани ръце.
— Сега са и празни — сви рамене Рамон.
— Виж какво — започна внимателно Роджър, — до този момент се въздържах, за да не засегна гордостта ти, но смятам за нужно да ти напомня, че аз съвсем не съм беден — добре знаеш това. От каква сума се нуждаеш? Ако нямам достатъчно, може би ще успея да събера колкото са необходими.
За пръв път от много време насам в дръзките тъмни очи на Рамон Галвера блесна искрица смях. Беше любопитно да се види как се преобразява лицето му, което напоследък изглеждаше като излята от бронз скулптура на студената и безкомпромисна решителност, съчетана с древно испанско благородство.
— Петдесет милиона няма да ми бъдат излишни, а седемдесет и пет ще ми дойдат още по-добре.
— Петдесет милиона?! — повтори механично Роджър, втренчил се в своя някогашен състудент от Харвард. — Петдесет милиона няма да бъдат достатъчни?
— Точно така.
Рамон остави празната чаша върху близката мраморна масичка и тръгна към гостната, където приятелят му го беше настанил, когато преди седмица пристигна в Сан Диего.
— Рамон — настоятелно го повика Роджър, — преди да си тръгнеш, трябва да се срещнеш със Сид Грийн. Ако поиска, той може да събере тези пари, да не говорим, че ти е много задължен.
Рамон извърна глава назад. Лицето му се изопна.
— Ако Сид имаше желание да ми помогне, сам щеше да ме потърси. Той знае, че съм тук, както и това, че съм изпаднал в ужасно затруднение.
— Възможно е и да не знае. Ти успя да запазиш в тайна краха на корпорацията до последния момент. Сигурен съм, че не знае.
— Знае. Сид членува в борда на директорите на банката, която отказа да удължи срока на заема ни.
— Но…
— Не! Повтарям ти — ако Сид искаше да ми предложи помощ, щеше да го направи. Мълчанието му е достатъчно красноречиво. Нямам намерение да го моля. Насрочил съм среща с одиторите и адвокатите на корпорацията в Пуерто Рико. За след десет дни. На тази среща ще ги инструктирам да обявят банкрут. — Той се обърна и решително излезе от стаята.
Когато отново се върна, беше сменил костюма си с джинси. Тъмната му коса беше влажна от току-що взетия душ. Роджър мълчаливо наблюдаваше как приятелят му навива ръкавите на бялата си риза, но накрая не се стърпя и умолително подхвана:
— Рамон, остани още една седмица в Сан Диего. Може би, ако му дадеш повечко време, Сид ще се свърже с теб. Казвам ти, той едва ли знае, че си тук. Дори не съм сигурен, че в момента е в града.
— В града е, а аз заминавам за Пуерто Рико след два дни, точно както съм планирал.
Роджър въздъхна.
— Какво, по дяволите, смяташ да правиш в Пуерто Рико?