Втурна се в кабинета на Вирджиния и разпалено й благодари за чудесното повишение и прекрасния съвет.
Накрая бавно затвори вратата на кабинета си и неохотно пое към къщи.
У дома обаче не беше толкова лесно да се придържа към изпитаната рецепта. По радиото непрекъснато повтаряха колко е часът.
Шест и половина. Рамон едва ли щеше да се задържи до късно на онзи номер. Ако вече не си е тръгнал.
Кати ядосано изключи радиото и пусна телевизора. Закрачи из апартамента, неспособна да се спре на едно място. Обадеше ли се на Рамон, нямаше връщане назад. Трябваше да му каже истината. А след като научеше всичко, той вероятно щеше да се откаже от намеренията си да се ожени за нея. Беше побеснял, когато разбра, че е била омъжена. Напълно възможно беше яростта му да нямаше нищо общо с неговата религия. Може би той просто не искаше да използва употребявана стока. Но ако желанието му беше да скъса с нея, защо тогава й беше оставил телефонен номер, на който да го потърси?
Не би могла да му позвъни, ако не е готова да напусне работа с еднодневно предупреждение. Това беше последната й възможност. Трябваше да отиде при Вирджиния Джонсън и да каже на тази жена, която се беше отнасяла чудесно с нея:
— Съжалявам, че напускам без предупреждение, но така се налага.
Да не говорим за проблема с родителите й! Щяха да се ядосат, да се притеснят и да се засегнат. Щеше ужасно да им липсва, ако се преселеше в Пуерто Рико. Тя бързо набра номера на родителите си. Икономката им й съобщи, че господин и госпожа Конъли са отишли на вечеря. По дяволите! Защо не си бяха вкъщи, когато се нуждаеше от тях? Трябваше да си стоят у дома и да си мислят колко им липсва тяхната малка Кати, която виждаха веднъж на няколко седмици! Дали щеше да им липсва много, ако я виждаха през няколко месеца?
Изпитваше необходимост да върши нещо. Отиде до гардероба и извади жълтия си бански. Облече го и седна пред огледалото. Разреса дългата си коса.
Как изобщо е могла да допусне, че е готова да жертва всичко, да го смени за къщата и живота, които й предлагаше Рамон? Сигурно е била полудяла! Животът й беше мечта за всяка съвременна американска жена! Имаше перспективна работа, прекрасен апартамент, скъпи дрехи и никакви финансови проблеми. Беше млада, привлекателна и независима.
Имаше всичко. Абсолютно всичко!
Тази мисъл я накара да забави движенията си. Втренчи се в отражението си в огледалото. Мили Боже, наистина ли това беше всичко? Очите й потъмняха от отчаяние, щом си представи бъдещето. Животът трябваше да предлага повече! Това с положителност не беше всичко! Не можеше да бъде!
Опитвайки се да прогони мрачните мисли, тя взе една хавлиена кърпа и тръгна към басейна. Там имаше тридесетина души. Сред тях бяха Дон и Брад. Седяха с още няколко мъже на една маса и пиеха бира. Кати им помаха в отговор на поканата да се присъедини към тях, но отрицателно поклати глава. Постла кърпата в най-изолираното местенце, което успя да открие, после се отправи към басейна. Преплува двадесет дължини, после се изкачи по металната стълбичка и се отпусна върху шезлонга си. Някой беше пуснал портативно радио. Говорителят съобщаваше:
— В момента в Сент Луис е седем часът и петнадесет минути.
Затвори очи и се опита да изключи съзнанието си от всичко наоколо. Внезапно сякаш почувства топлите устни на Рамон върху своите. Целувката му ставаше все по-дълбока и възбуждаща, а плътният му глас пулсираше с ударите на сърцето й: „Ще ти посветя целия си живот… Ще те любя, докато не закрещиш и не започнеш да ме молиш за още… Ще изпълня дните ти с нежност…“
Сякаш бавно започваше да се разтваря.
„Ние си принадлежим — беше й казал с дрезгав от желание глас. — Кажи ми, че и ти го знаеш. Кажи ми.“
Тя беше повторила думите му. Знаеше, че е прав, както знаеше, че двамата не могат да бъдат заедно.
Беше толкова хубав, толкова мъжествен с красивата си черна коса и зашеметяваща усмивка, разкриваща снежнобелите му равни зъби! Спомни си леката трапчинка на брадичката му, начина, по който очите му…
— О! — извика тя и рязко се изправи. Пръските ледена вода я бяха стреснали и ядосали.
— Събуди се, спяща красавице! — с усмивка й рече Дон и приседна на шезлонга до нея. Кати се отмести, за да му направи място, и яростно го изгледа.
Очите му светеха със стъклен блясък, лицето му беше леко подпухнало. Имаше вид на човек, пил цял следобед.
— Кати — започна той, а очите му се спряха върху дълбоко изрязаното деколте на горнището й. — Ти наистина ме зашемети, знаеш ли?
— Не мисля, че е много трудно да се постигне подобно нещо — отвърна с крива усмивка тя и отблъсна ръката му, която посягаше да поглади лявото й бедро.