Дон се засмя:
— Дръж се добре с мен, Кати. Аз мога да бъда невероятно нежен с теб.
— Аз не съм възрастна дама, а ти не си бойскаут — прекъсна го, прикривайки неудобството си с насмешка.
— Имаш остро езиче, Червенокоске. Но можеш да го използваш за много по-приятни неща, отколкото да ме скълцваш с него. Позволи ми да ти покажа. — Устните му опасно започнаха да доближават към нейните.
Тя извърна глава.
— Дон — умолително започна, — наистина се опитвам да не направя сцена, но ако не престанеш, ще се разкрещя и двамата ще се изложим.
Той се отдръпна и се втренчи в нея:
— Какво ти става?
— Нищо! — отвърна. Не искаше да си създава враг в негово лице, а просто да го отпрати. — Какво искаш?
— Шегуваш ли се? Искам жената, която в момента гледам — тази с прекрасното лице, невероятното тяло и държание на девственица.
Кати го погледна право в очите и попита:
— Защо?
— Скъпа, задаваш ми изключително тъп въпрос. Но ще ти отговоря с думите на алпиниста, когато го питат защо иска да изкачи планината: искам да те изкача, защото си тук. Искаш ли да бъда още по-ясен? Искам да се покача върху теб или ако предпочиташ, ти можеш да…
— Махни се! — отвратено изсъска тя. — Ти си противен и отгоре на всичкото — пиян.
— Не съм пиян! — възрази той.
— В такъв случай си непоносимо противен! Сега изчезвай!
Дон стана и сви рамене:
— Добре. Да ти изпратя ли Брад? Той също проявява интерес към теб. Или пък Дийн, той…
— Не желая никого! — гневно извика Кати.
Дон я погледна с искрено недоумение:
— Защо? Ние с нищо не сме по-лоши от онези момчета ей там… Всъщност даже сме по-добри от повечето…
Кати започна бавно да се изправя, а смисълът на думите му постепенно проникваше в съзнанието й.
— Какво каза? — прошепна.
— Казах, че сме толкова добри, колкото онази група момчета, дори по-добри от повечето от тях.
— Прав си… — Пое дълбоко въздух. — Абсолютно си прав!
— И какъв е проблемът тогава? За какво, или по-точно, за кого се пазиш?
Изведнъж Кати разбра. Господи, тя наистина разбра! За малко да събори Дон в стремежа си да го заобиколи възможно най-бързо.
— Не за онзи проклет испанец, нали? — прозвуча гласът му зад гърба й.
Нямаше време да му отвърне. Втурна се като луда в апартамента си. Дано само не беше прекалено късно. Набра номера, който Рамон беше написал върху страницата на тефтерчето. Започна да брои иззвъняванията. С всеки сигнал надеждата й умираше.
— Ало? — До слуха й достигна женски глас след десетото позвъняване, тъкмо когато беше решила да се откаже.
— Бих искала да говоря с Рамон Галвера. Дали е там? — Беше изненадана да чуе женски глас и забрави да се представи. Жената замълча. Като дойде на себе си, Кати рече: — Казвам се Катърин Конъли.
— Извинете, госпожице Конъли, но господин Галвера не е у дома. Очакваме го да дойде всеки момент. Да му предам ли да ви се обади?
— Да, моля ви! — отвърна тя. — Сигурна ли сте, че ще имате възможност да му предадете съобщението ми веднага след като пристигне у вас?
— Разбира се.
Затвори и се втренчи в телефонния апарат. Дали Рамон наистина не беше там или просто беше помолил тази любезна жена да отпрати натрапницата? Когато узна за предишния й брак, той беше побеснял от гняв… Може би след двудневната раздяла страстта му се беше поохладила и той вече не проявяваше интерес към някаква си разведена жена. Какво щеше да прави, ако не й се обадеше? Нямаше ли да е по-добре след малко да позвъни отново, за да провери дали наистина са му предали, че го е търсила? Или трябваше да схване намека да не го безпокои повече?
Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Кати сграбчи нетърпеливо слушалката и задъхано рече:
— Ало?
Дочу гласа на Рамон:
— Кати?
Така силно стисна слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Каза да ти се обадя, ако… ако искам да си поговорим. — Млъкна за момент с надеждата, че младият мъж ще каже нещо, за да й помогне, но той я чакаше да продължи. Пое дълбоко дъх и промълви: — Бих искала да говоря с теб, но предпочитам да не е по телефона. Рамон, можеш ли да наминеш насам?
Гласът му беше безстрастен, когато изрече:
— Да.
Това беше достатъчно. Спомнила си, че е с жълтия бански, тя се втурна към стаята да се преоблече. Отчаяно се питаше какво ще е най-добре да сложи, сякаш от избора на дрехата зависеше успехът или провалът на предстоящата среща. Накрая се спря на една блузка със закрито деколте в прасковен цвят и къси панталонки. Изми косата си и я изсуши, добави прасковено червило, малко руж и спирала. Когато се погледна в огледалото, очите й блестяха, а страните й руменееха.