Кати кимна.
— Мисля, че си полудяла. Все пак изглежда ти е останал малко здрав разум, щом като не напускаш веднага. За тези четири седмици, а аз лично смятам, че ще ти е нужно дори по-малко време, ще съжалиш за този свой романтичен и абсурден импулс. Знаеш, че съм права, иначе нямаше да се занимаваш с разни молби за отпуск.
— Не е нито лудост, нито импулс — възрази Кати. В очите й се четеше отчаяна молба Джини да я разбере. — Рамон е различен…
— Обзалагам се, че е! — презрително изрече по-възрастната жена. — Испанците са непоносими.
Кати се направи, че не обръща внимание на думите й. Добре знаеше, че Рамон е истински испанец, а също и че разбиранията му са съвсем консервативни.
— Рамон е по-специален — каза, опитвайки се да изрази с думи онова, което изпитваше спрямо него. — И ме кара да се чувствам специална. Той не е повърхностен и егоцентричен като повечето мъже, които познавам. — Забелязвайки, че не е успяла да убеди Джини, добави: — Джини, той ме обича. Чувствам го. И има нужда от мен. Аз…
— Разбира се, че ще има нужда от теб! — насмешливо отвърна шефката й. — Та той е един незначителен фермер, който не може да си позволи да поддържа готвачка, икономка и любовница! Ето защо се нуждае от съпруга, която само срещу подслон и храна ще изпълнява и трите функции едновременно. — Усети, че е прекалила, и подаде виновно ръка: — Извинявай, Кати, не трябваше да казвам това. Не трябва да ти налагам собствените си възгледи по въпроса за брака. Но аз наистина смятам, че начинът на живот, който онзи мъж ти предлага, няма да те задоволи. Особено след като си имала възможност да живееш при други условия.
— За мен това не е достатъчно, Джини — кротко отвърна Кати. — Много преди да се запозная с Рамон чувствах, че нещо не ми достига. Не мога да бъда щастлива, посвещавайки цялото си време на себе си — на кариерата, на поредното си повишение, на своето бъдеще. Не че съм самотна. Дори напротив! За мен такъв живот е празен, кара ме да се чувствам безполезна и незначителна.
— Знаеш ли колко жени се стремят към това, което имаш ти? Знаеш ли колко жени си мечтаят да мислят единствено за себе си?
Кати кимна. Изпитваше неудобство, че е засегнала приятелката си, критикувайки косвено нейния начин на живот.
— Зная. Може би много жени наистина мечтаят за това. Но не и аз.
Джини хвърли поглед към часовника си и стана:
— Трябва да тръгвам. Имам среща в града. Сигурно няма да се върна до края на работния ден, така че днес повече няма да се видим. Не се притеснявай да ми се обадиш през следващите две седмици. Ако решиш да напуснеш, просто ще прикрепя предупреждението ти към личното ти досие и ще кажа, че предварително си ми го дала. Е, вярно, че противоречи на интересите на компанията, но за какво са приятелите? — Прегледа бегло написаното и се усмихна.
— Значи причината, поради която напускаш, е постъпването ти на по-добра работа? Много добре!
Кати също се изправи. Очите й се насълзиха.
— В такъв случай да се сбогуваме.
— Не, Кати — отвърна Вирджиния през смях и пъхна листа в куфарчето с документите. — След две седмици, броено от днес, ще почувстваш, че започваш да се отегчаваш. Четири седмици по-късно ще установиш, че ти липсва предизвикателството на кариерата. Ще се върнеш. Междувременно, приятно прекарване. Всъщност точно от почивка имаш нужда в момент.
В пет часа и пет минути Кати излезе през вратата на високата сграда, в която се помещаваше корпорацията, и тръгна към колата на Рамон, паркирана до тротоара. Намести се на седалката и като срещна храбро питащия му поглед, каза:
— Пуснах си един месец отпуск, вместо да напусна.
Устните му се свиха и тя се извърна на седалката, за да бъде с лице към него.
— Причината, поради която постъпих така, е, че…
— Не сега! — прекъсна я той грубо. — Ще обсъждаме този проблем в апартамента ти.
Влязоха в жилището й едновременно. Никой от двамата не беше продумал по време на тридесет и пет минутното пътуване до дома. Нервите на Кати бяха опънати до крайност. Тя остави дамската си чанта, съблече тъмносиньото си сако и се обърна към Рамон. Даваше си сметка, че е ядосан, затова кротко попита:
— Откъде искаш да започна?
Ръцете му се протегнаха към раменете й и тежко се отпуснаха върху тях.
— Започни със „защо“ — с нетърпящ възражение тон нареди той и силно я разтърси. — Кажи ми защо?!