„Нашата къща“. Изразът накара стомаха на Кати да се свие на топка. Звучеше така странно! И толкова окончателно! Тя отмести очи и се заигра с чашата си.
— Кое те плаши, Кати? — попита Рамон след минута.
— Нищо. Просто… Просто се чудех какво ще правя аз, докато теб те няма.
— Можеш да обиколиш магазините и да купиш разни неща, необходими за бъдещото ни домакинство. Мебелите ще поръчаме в Сан Хуан. Габриела ще те разведе наоколо и ще изпълнява ролята на преводач.
— Мебели?! — възкликна удивен Кати. — Ти нямаше ли мебели, докато живееше в Маягуез?
— Мисля да ги продам. Няма да са подходящи за нашата къща.
Чертите на лицето му се изопнаха. Наблюдавайки тази реакция, Кати си каза, че вероятно той се страхува да не би мебелите му да й донесат същото разочарование, като къщата. Сигурно смяташе, че не са достатъчно добри за нея. Освен това си даваше сметка, че той не разполага с достатъчно средства, за да я настани в хотел, и затова настоява тя да отседне в дома на дъщерята на Рафаел — обяснението му за клюките, които биха могли да плъзнат по неин адрес, ако живее сама, не й се сториха убедителни. Той нямаше пари за хотел, а най-вероятно — и за нови мебели. Въпреки това се канеше да ги купи. Заради нея, за да й достави удоволствие. Почувства се неудобно.
Какво щеше да стане, ако в крайна сметка се откажеше от намерението си да се омъжи за него? Как щеше да намери сили да го погледне в очите и да му съобщи тази неприятна новина, след като той беше похарчил всичките си спестявания, за да й осигури онова, което смяташе, че й е нужно? Чувстваше се като хваната в капан, в клетка, и то клетка, в която доброволно беше влязла, но когато вратата се затвори зад гърба й, я обзе паника. Разбра, че трябва на всяка цена да се отърве от това чувство на обреченост, да си възвърне свободата да решава, да намери пролука, през която да излезе и да си тръгне, ако през следващите няколко седмици реши, че не желае цял живот да остане с Рамон.
— Искам аз да поема разноските за част от мебелите — заяви тя.
Рамон изчака келнерът да се отдалечи и рязко отвърна:
— Не.
— Но…
— Нямаше да предложа да се купуват мебели, ако не можех сам да ги платя.
Той очевидно реши, че с това обяснение е сложил край на дискусията, но Кати продължи да упорства:
— Не в това е въпросът!
— Не е ли? В какво е тогава?
— Ти вече харчиш пари за ремонта на къщата, а мебелите са скъпи.
— Утре ще ти дам три хиляди долара, за да набавиш всичко необходимо за дома ни…
— Три хиляди долара? — прекъсна го удивена тя. — Как можеш да си позволиш да отделиш толкова пари? И откъде ще ги вземеш?
След кратко колебание Рамон отвърна:
— Компанията, която работех, ще ми изплати накуп няколко заплати. От там ще ги взема.
— Но… — понечи да му възрази.
Рамон упорито стисна устни и студено изрече:
— Като мъж аз нося отговорността да осигуря дом и мебели за своята съпруга. Няма да ти позволя да плащаш за каквото и да било.
Миглите й трепнаха. Тя сведе поглед под властните му черни очи. Рамон не знаеше, че избраницата му може да бъде опасен противник. Кати щеше да плати половината от сумата за мебелите, без той да разбере някога за това.
— Държа на това, Кати — добави той. Заповедническият му тон я накара да замръзне на място от изненада. — Забранявам ти да използваш своите пари преди или след женитбата ни. Нека си останат недокоснати в банката в Сент Луис.
Кати беше твърдо решена да отстоява позициите си, затова не си направи труда да се отплесва в безсмислени спорове върху употребата на думата „забранявам“.
— Ти не разбираш… Никога няма да остана без пари. Освен онези, които съм спестила сама, имам още средства: преди години татко учреди на мое име специален фонд и ми предписа част от акциите на неговата фирма. Това наистина са много пари, Рамон. Няма да тегля кой знае колко, само…
— Не! — категорично заяви той. — Не съм бедняк, но дори и да бях, пак нямаше да приема твоите пари. Ти знаеше мнението ми от самото начало, нали?
— Да — промълви Кати.
Рамон въздъхна и в тази въздишка тя усети гняв, насочен повече към него, отколкото към нея.
— Кати, никога не съм се опитвал да живея само с парите, които ми носи фермата. Все още не зная каква сума ще ми бъде необходима да възстановя стопанството и да започна да получавам приходи от него. След време то ще ни носи достатъчно, за да живеем в разумен комфорт, но засега всичко, което спестявам, ще отива в земята. Единствено тя може да ни донесе някаква финансова сигурност. Ще се налага да се лишаваме. За мен е обидно да ти обяснявам всичко това, след като вече съм те докарал тук, но мислех, че разбираш какъв живот те очаква при идването ти в Пуерто Рико.