Дейвид.
През шестте месеца на техния брак той я беше държал в постоянно напрежение, към което по-късно се беше прибавил и страх. Дори по време на годежа им беше забелязвала погледите, с които изпровождаше минаващите покрай тях жени, и тогава я пронизваше болезнена ревност, щом си припомняше, че Дейвид е на тридесет години и най-вероятно щеше да се надсмее над детинското й чувство за собственост. Нали само гледаше другите жени! Той не беше способен да й изневери.
Бяха минали два месеца от женитбата им, когато Кати най-сетне се осмели да повдигне въпроса. Бяха канени на официална вечеря. Привлекателната съпруга на един адвокат от Канзас Сити прикова вниманието на Дейвид, флиртът започна още по време на коктейла, набра скорост, докато траеше вечерята, и се разгоря в пълната си сила на дансинга. Малко след началото на танците двамата изчезнаха някъде за около час и половина и Кати беше оставена да се справя не само със съжалителните погледи на хората наоколо, но и с нарастващия гняв на изоставения съпруг.
Беше бясна. Дейвид изслуша сълзливите й упреци с привидно спокойствие; само юмрукът му конвулсивно се свиваше и отпускаше. Щяха обаче да минат четири месеца, преди тя да разбере какво предвещава това движение.
Когато привърши с обвиненията си, очакваше, че той ще започне да отрича, да я убеждава, че не е права в подозренията й, и да й обещава, че подобно нещо никога вече няма да се случи; очакваше да й се извини за държанието си. Но той стана, погледна я отегчено и си легна.
Отмъщението му започна на следващия ден. Дейвид привидно се държеше като човек, който се е примирил с нежеланото й присъствие в неговия живот, но всъщност със садистична наслада я подлагаше на изтънчен психически тормоз.
Нищо във външния вид или държанието й не оставаше незабелязано и неизкоментирано.
— Плисираните поли правят бедрата ти да изглеждат още по-дебели — подхвърляше ехидно той.
Кати възразяваше, че изобщо няма дебели бедра, но правеше упражнения, за да е сигурна, че ще запази формата си.
— Ако си скъсиш косата, брадичката ти няма да е толкова издадена напред.
Тя му отвърна, че брадичката й не е издадена, но се подстрига късо.
— Ако изпънеш коленете си, задника ти няма да се тресе толкова, докато ходиш.
Кати изпъваше колене и се чудеше дали продължава да се „тресе“.
Очите му критично я следваха, където и да отидеше, и скоро тя стана толкова неуверена в себе си, че беше невъзможно да мине през стаята, без да се блъсне в някой стол или маса. Това също не убягваше от вниманието на Дейвид. Както загорялото ядене, дрехите, които беше забравила да занесе на химическо чистене, неизбърсаният прах върху секциите.
— Някои жени успяват да се справят еднакво добре със служебните и с домакинските си задължения — отбеляза той една вечер, докато гледаше как Кати бърше праха от мебелите. — Очевидно ти не си от тях. Ще трябва да се откажеш от работата си.
Като си спомняше всичко това, не можеше да се начуди колко лесно беше позволила на съпруга си да я манипулира. През следващите две седмици Дейвид „работеше до късно“. Когато се върнеше вкъщи се държеше така, сякаш тя изобщо не съществува. Ако все пак благоволеше да й проговори, думите му бяха наситени със студен присмех или любезен сарказъм. Кати многократно се опитваше да изглади недоразуменията помежду им, но срещаше смразяващо презрение. За тези две седмици съпругът й успя да я доведе до крайно напрежение и я накара да повярва, че е глупава, непохватна и неспособна да свърши каквато и да била работа. По онова време Кати беше само на двадесет и една години, току-що завършила колеж, а той беше с девет години по-голям от нея, много начетен и властен.
Мисълта, че ще трябва да напусне работа, я извади от равновесие.
— Но аз обичам работата си! — извика и по страните й се затъркаляха сълзи.
— Аз пък си мислех, че обичаш своя съпруг — хладно я прекъсна Дейвид. Погледът му се спря върху ръцете й, които продължаваха да лъскат полираната маса. — Между другото, много съм привързан към онази порцеланова купа. Дръпни я настрани, преди да си я съборила на пода.
— Няма да я съборя на пода! — изкрещя гневно Кати, обърна се към него и неволно закачи с ръка така ценената от съпруга й вещ. Купата полетя към пода и с трясък се разби на малки парченца. Младата жена като обезумяла се хвърли на шията на Дейвид и сърцераздирателно зарида:
— Обичам те, Дейвид. Не зная какво става с мен напоследък. Много съжалявам. Аз… Ще напусна работа и ще…
Дейвид получи своето. Всичко беше забравено. Той успокояващо я потупа по рамото, увери я, че след като наистина го обича, нищо друго няма значение и че съвсем не е наложително да напуска работата си, разбира се. Слънцето сякаш отново просветна и облаците се разпръснаха. Съпругът й отново беше чаровен, разумен и загрижен.