Четири месеца по-късно Кати си тръгна от работа по-рано. Искаше да изненада съпруга си със специална интимна вечеря. Беше минала точно половин година от сватбата им. И наистина го изненада. Завари го в леглото със съпругата на неговия съдружник в адвокатската фирма. Беше се облегнал на таблата и спокойно пушеше, а свободната му ръка обгръщаше раменете на голата жена, притиснала се до него. Кати запази удивително самообладание. Изглеждаше напълно спокойна, макар стомахът й да се беше свил на топка.
— Доколкото разбирам, вече сте свършили — изрече равно тя от прага на спалнята, — затова предпочитам да се измитате от тук. И двамата.
Обърна се и като в мъгла се запъти към кухнята. Извади гъбите от пазарската чанта и започна да ги чисти. Минута по-късно Дейвид злобно просъска зад гърба й:
— Малка мръсна кучко, време е да се научиш на някои маниери! Съпругът на Силвия Конърс е мой шеф. Сега ще отидеш да й се извиниш!
— Върви по дяволите! — отвърна тя. Не можеше да се съвземе от болка и обида.
Ръцете му хищно се впиха в косите й и отметнаха главата й назад.
— Предупреждавам те! Или ще направиш това, което току-що ти наредих, или ще ти се случи нещо ужасно, когато Силвия си отиде.
Очите й се наляха със сълзи, но щом срещна яростния му поглед, се овладя и твърдо изрече:
— Не.
Дейвид пусна косата й и тръгна към всекидневната. След миг Кати чу гласа му:
— Силвия, Кати съжалява, че се е държала обидно с теб, и утре ще ти се извини за държанието си. Ела, ще те изпратя до колата.
Когато двамата излязоха от апартамента, Кати се втурна към спалнята, която половин година беше поделяла с Дейвид, и измъкна куфарите си от гардероба. Механично отваряше чекмеджетата на скрина и струпваше дрехите върху леглото, когато чу, че външната врата се хлопва. Дейвид се връщаше.
— Знаеш ли, скъпа — каза зад гърба й той, — преди четири месеца си помислих, че си научила урока си — никога да не ме ядосваш. Опитах се да ти го преподам по лесния начин, но очевидно не е имало ефект. Страхувам се, че урокът, който сега ще последва, ще остави доста по-трайни следи в съзнанието ти.
Кати вдигна поглед от дрехите, които в момента слагаше в куфара, и видя как той сваля колана си.
— Само да посмееш да ме докоснеш — изхриптя тя, — ще се обадя в полицията. Ще те арестуват за физически тормоз.
Съпругът й развеселен я наблюдаваше как отстъпва уплашено.
— Не, няма. Много скоро горчиво ще плачеш и ще повтаряш, че съжаляваш, а после ще ми кажеш, че ме обичаш!
Той беше прав. Тридесет минути по-късно Кати лежеше изнемощяла върху леглото, с лице, заровено във възглавниците и крещеше: „Обичам те!“, докато входната врата се захлопваше зад гърба му.
Нямаше представа колко време беше минало, преди да се надигне от леглото. Наметна палтото си, взе дамската си чанта и излезе от апартамента. Вече никога не се върна там.
Дейвид денонощно й звънеше по телефона. Опитваше се да я върне със заплахи и обещания. Казваше, че ужасно съжалява; обясняваше, че този ден работата му е била особено напрегната; кълнеше се, че това никога няма да се повтори.
Срещнаха се отново по време на бракоразводното дело.
Рамон свърна в тясна прашна уличка. В далечината се виждаше някаква светлина. Къщата на Габриела, каза си Кати. Огледа се наоколо. Хълмът беше обсипан със светлина, струяща от прозорците на пръснатите по склоновете къщи. Някои бяха по-ниски, други — по-високи. Едни бяха близо, други — далеч. Хълмът сякаш я посрещаше с добре дошла. Приличаше на сигурно убежище в тъмната индигова нощ. Опита се да се възхити на гледката, да се концентрира само върху настоящето и бъдещето, но миналото не искаше да я остави на спокойствие. То сякаш се беше впило в мозъка й, предупреждаваше я…
Всъщност Дейвид Колдуел не я беше измамил. Тя се беше оставила да бъде измамена. Дори с девическата наивност на своите двадесет и една години усещаше, че съпругът й не е онзи очарователен мъж, в когото се беше влюбила. Подсъзнателно беше долавяла скрития гняв, който блесваше в погледа му, когато сервитьорът забавеше поръчката в някой ресторант; беше забелязвала как пръстите му яростно се впиват във волана, когато друг шофьор не му правеше път да мине; дори беше усетила желанието, което го обземаше, щом погледнеше към нечия чужда жена. Беше подозирала, че той не е човекът, за когото се представяше, но го обичаше и се беше омъжила за него.
Сега беше на път да се свърже с Рамон и не можеше да се отърси от нарастващото подозрение, че той също не е такъв, какъвто изглежда и за какъвто се представя. Приличаше й на пъзел, чиито елементи някак не си пасваха. Когато му задаваше въпроси за миналото му, той ставаше неуверен и отговаряше лаконично. Щом нямаше какво да крие, защо с такава неохота говореше за себе си?