Кати кимна и погледна към будилника върху тоалетката. С изненада установи, че е минало десет часът. Утре със сигурност щеше да е будна, когато Рамон намине да я види на път за фалиралата фирма в Маягуез.
Над седмината мъже, насядали около дългата маса в конферентната зала на „Галвера Интернешънъл“ в Сан Хуан, надвисна мълчание. Нарушаваше го само бароковият часовник, отмерващ точно десет часа. Всъщност това бяха последните мигове от живота на една умираща корпорация, някога преуспяващ международен конгломерат.
Рамон седеше на президентското място и огледа петимата мъже отляво. Това беше бордът на директорите. Всеки от тях беше внимателно подбран от баща му и притежаваше трите задължителни качества, които Симон Галвера изискваше от членовете на своя борд: интелигентност, алчност и безхарактерност. В продължение на двадесет години старият Галвера изсмукваше тяхната интелигентност, експлоатираше алчността им и безогледно се възползваше от неспособността им да се противопоставят на неговите решения или да го предизвикат.
— Попитах дали някой от вас може да предложи алтернатива за спасяване на компанията — повтори Рамон със смразяващ глас.
Двама от директорите нервно прочистиха гърлата си, третият се пресегна към бутилката с изстудена минерална вода, поставена по средата на масата.
Бягащите им встрани погледи и продължителното мълчание подклаждаше гнева му, макар Рамон да се опитваше да запази самообладание.
— Никакви предложения? — попита заплашително той. — Тогава може би някой от вас, който все още не е загубил способността си да говори ще ми обясни защо не бях информиран за разрушителните действия на моя баща, нито за непростимото му поведение през последните десет месеца?!
Един от директорите разхлаби вратовръзката си и изрече:
— Баща ви казваше, че не е необходимо да ви занимаваме с делата на корпорацията. Специално ни го подчерта, нали, Чарлс? — обърна се той към мъжа до него. — Казваше на всички ни: „Рамон отговаря за операциите във Франция и Белгия. Ще бъде в тези страни половин година, после ще вземе участие в Световната конференция в Швейцария. Когато се върне, ще трябва да сключи договора с хората от Кайро. Няма защо да го притесняваме с маловажните решения, които взимаме тука.“ Точно така каза, нали?
Пет глави едновременно кимнаха.
Рамон ги гледаше и замислено въртеше молив в ръце.
— Значи — завърши той със заплашително спокоен тон, — никой от вас не посмя да ме „притесни“. Дори когато баща ми продаде всички петролни танкери и един авио-лайнер на половин цена… Дори когато реши да подари мините ни в Южна Америка на местните власти?
— Това… Това бяха вашите пари… На вас и на баща ви! — Мъжът, седнал отсреща, разпери безпомощно ръце. — Всеки един от нас притежаваше много малък дял от акциите на корпорацията. Всичко принадлежеше на вашето семейство. Знаехме, че това, което господин Галвера прави, не отговаря на интересите на компанията, но тя беше вашата компания! Освен това баща ви казваше, че иска част от данъчните облагания на корпорацията да отпаднат.
Рамон почувства как гневът кипва в него и плъзва по вените му. Пръстите му така силно стиснаха молива, че той се счупи на две.
— Да отпаднат някои от данъците? — повтори яростно той.
— Д-да — заекна друг от директорите. — Нали знаете, данъчни облекчения за корпорацията!
Рамон удари по масата. Звукът прозвуча като експлозия. Младият мъж рязко се изправи.
— Да не би да се опитвате да ми кажете, че според вас е било разумно от негова страна да разпродаде корпорацията, та да не плащаме данъци за нея? — Измери с убийствен поглед всеки един от петимата мъже със стиснати челюсти. — Предполагам добре разбирате, че корпорацията няма да бъде в състояние да изплати пътните ви разноски за настоящата среща. — Рамон замълча, наслаждавайки се на неприятния ефект, който оказаха думите му върху всички присъстващи. — Също така няма да подпиша заповедта за обезщетенията, които трябва да получите в качеството си на „директори“ през изминалата финансова година. Смятам срещата за приключена!
Един от тях неразумно избра точно този момент, за да спори:
— Ъ-ъ, Рамон, в устава на корпорацията се казва, че директорите получават годишно сумата…
— Призовете ме в съда! — прекъсна го той. Обърна се и влезе в своя кабинет, последван единствено от човека, седял до този момент от дясната му страна и мълчаливо наблюдавал цялата процедура.
— Сипи си нещо за пиене, Мигел — изръмжа Рамон, докато сваляше сакото си. Разхлаби възела на вратовръзката си и се приближи до прозореца.