Мигел Вилегас погледна към дървеното барче, заредено с отбрани напитки, и бързо седна в едно от четирите кресла, тапицирани със златисто кадифе. В очите му се четеше искрено съчувствие към застаналия с гръб към него Рамон.
След няколко минути на напрегнато мълчание Рамон изправи рамене и прокара пръсти през косата си.
— Мислех, че съм се примирил с поражението преди седмици — горчиво въздъхна той и се обърна към Мигел. — Очевидно съм сбъркал.
Отиде до бюрото и седна на масивния стол с висока облегалка, после погледна към най-големия син на Рафаел Вилегас и безизразно рече:
— Да приема ли мълчанието ти като знак, че проучването ти не е довело до нищо окуражително?
— Рамон — умолително започна Мигел, — аз съм само един обикновен счетоводител с ограничена практика. Това е работа за одиторите на твоята корпорация. Не можеш да разчиташ само на моите издирвания.
— Моите одитори в момента летят насам, но аз не смятам да им дам такъв достъп до книжата на баща ми, какъвто давам на теб. Какво си открил?
— Точно каквото очакваше — въздъхна той. — Баща ти е продал всичко, което е носело доходи на корпорацията, и е задържал само компаниите, които са на загуба. Тъй като не е знаел какво да прави с получените при продажбите пари, започнал да влага милиони във всяка благотворителна акция, за която е чувал. — Мъжът измъкна няколко листа от куфарчето си и с неохота ги подаде на Рамон. Единствената ти надежда е в двата небостъргача, които сте започнали да строите в Чикаго и Сент Луис. Във всеки от тях са инвестирани по двадесет милиона долара. Ако банките се съгласят да отпуснат пари, за да се завършат строежите, би могъл да ги продадеш, да върнеш дължимото и пак да ти остане огромна печалба.
— Банките няма да се съгласят — отвърна напрегнато той. — Вече се срещнах с техни представители в Чикаго и Сент Луис.
— Но защо, за Бога?! — избухна Мигел, зарязвайки всички опити да се прави на обективен професионален счетоводител. Лицето му се сгърчи. — Дали са ви половината от парите, за да започнете строежите, защо да не отпуснат още толкова, за да ги завършите?
— Защото вече нямат доверие в моите преценки и способности — отвърна Рамон, без да отмества поглед от графиките, начертани върху листите. — Не вярват, че ще мога да доведа работата докрай и да им върна заемите. От тяхна гледна точка, докато баща ми е бил жив, те са получавали своя един милион под формата на инвестиции всеки месец. Но баща ми умира. Аз поемам контрола над корпорацията и ето че плащанията се забавят с цели четири месеца!
— Но вината, че корпорацията не разполага с пари, не е твоя! — процеди Мигел.
— Ако обясниш това на банкерите, те ще ти отвърнат, че докато баща ми е бил шеф на борда на директорите, аз в същото време съм бил президент и е трябвало да предприема нужните стъпки, за да го предпазя от направените грешки.
— Грешки! — избухна другият мъж. — Това не са грешки. Той го е измислил, за да не ти остане нищичко! Искал е всеки да си мисли, че корпорацията не е фалирала заради него.
Очите на Рамон студено проблеснаха.
— Откриха му мозъчен тумор. Баща ми не е бил отговорен за действията си.
Мигел Вилегас замръзна на мястото си. Мургавото му лице помръкна.
— Баща ти беше ужасен негодник, егоистичен тиранин и ти добре го знаеш! Всички го знаят! Завиждаше на твоя успех и мразеше славата ти. Що се отнася до тумора, заради него баща ти престана да държи под контрол ревността, която изпитваше към успехите ти. — Виждайки нарастващия гняв у Рамон, той продължи по-спокойно: — зная, че не искаш да слушаш всичко това, но то е истина! Ти пое управлението на корпорацията и само за няколко години успя да създадеш международна финансова империя. Ти я създаде, не той! Ти беше този, за когото пишеха вестниците и списанията, теб наричаха най-динамичния предприемач в света. Теб поканиха на Световния конгрес в Женева. Обядвах на една маса, съседна с тази на баща ти, в деня, в който той научи новината. Вместо да изпита гордост, господин Галвера щеше да се пръсне от гняв! Направи всичко възможно да убеди сътрапезниците си, че него са поканили за конгреса, но си отишъл ти, понеже той нямал време да ходи до Швейцария.
— Стига! — остро изрече Рамон. Лицето му беше побеляло от гняв и болка. — Той ми е баща, а освен това е и мъртъв. Между двама ни почти нямаше любов, докато все още беше жив; не унищожавай и малкото добро чувство, което съм запазил към него. — Той се зае с доклада на Мигел. Когато затвори последната страница, вдигна поглед към приятеля си. — Какви са тези три милиона долара на мое име, които си записал накрая?