— Намерих една папка сред личните вещи на баща ти в къщата в Маягуез. Доколкото разбрах, става въпрос за заем, който си дал на някой си Сидни Грийн от Сент Луис, Мисури, преди девет години. Този човек продължава да ти дължи парите, но ти не можеш нито да го съдиш, нито по законен път да го принудиш да ти ги върне. Според закона имаш право да повдигнеш иск в рамките на седем години — този срок е изтекъл преди две години.
— Заемът ми беше върнат — отвърна Рамон, свивайки рамене.
— Не и според документите, които открих.
— Ако се поровиш достатъчно дълбоко, ще откриеш, че наистина е върнат, но предпочитам да не си губиш повече времето с разни папки. Имаш достатъчно друга работа.
На вратата се почука и почти веднага в стаята се появи елегантната секретарка на Симон Галвера.
— Одиторите от Ню Йорк са вече тук — обяви тя. — Освен това са пристигнали и двама репортери от местни вестници, които молят за интервю. Има и едно спешно повикване от Цюрих.
Секретарката кимна и се оттегли.
Мигел проследи с възхитен поглед оттеглянето на момичето.
— Баща ти поне имаше добър вкус по отношение на секретарките. Елиз е истинска красавица — отбеляза той.
Рамон мълчаливо отключи чекмеджето на масивното бюро и извади три дебели папки с надпис „Поверително“.
— Като говорим за красиви жени — продължи приятелят му, събирайки нещата си, — кога ще ме запознаеш с дъщерята на бакалина?
Рамон посегна към интеркома, натисна бутона и започна да дава инструкции на Елиз:
— Повикай Дейвидсън и Рамирес. Щом пристигнат, изпрати ги в конферентната зала за среща с одиторите. — Вниманието му все още беше насочено към папките пред него, когато попита: — Каква дъщеря на бакалин?
Мигел завъртя очи.
— Онази, която доведе със себе си от Щатите. Едуардо разправя, че е доста привлекателна. Като се има предвид какво е мнението му за американките, от изказването му се подразбира, че е изключително красива. Та Едуардо каза, че е бакалска дъщеря.
— Бакалска… — За миг Рамон изглеждаше ужасно разгневен, после в очите му блесна топлина, а на устните му се появи загадъчна усмивка.
— Кати. Говориш ми за Кати. — Облегна се назад и затвори очи. — Как можах да забравя, че Кати е тук? — Забеляза, че Мигел още е в стаята, и шеговито обясни: — Тя е дъщеря на богат американец, който притежава огромна верига от супермаркети. Вчера пристигна заедно с мен. Ще остане при Едуардо и Габриела две седмици, докато се венчаем.
Мигел бавно се отпусна в креслото, от което беше станал, и поклати объркано глава:
— Dios mio, аз пък си мислех, че е твоя любовница.
— Едуардо знае, че не е. Той не одобрява американките и тайно се надява, че ще се откажа от намерението си да се оженя за нея. Когато обаче опознае Кати, ще я хареса. Междувременно от приятелски чувства към мен ще я приема като желана гостенка в дома си и няма да обсъжда миналото ми пред нея.
— Но завръщането ти без съмнение ще бъде тема номер едно в селото. Твоята Кати ще чуе поне част от селските клюки.
— Сигурен съм, че ще ги чуе, но няма да разбере нито дума. Тя не говори испански.
Мигел се надигна от креслото и тревожно погледна към него.
— Ами останалите от семейството ми? Те всички знаят английски. Дори и най-малките могат да объркат плановете ти.
— Само твоите родители, Габриела и съпругът й си спомнят нещо от английския — сухо отвърна Рамон. — От вчера останалите ти братя и сестри знаят само испански.
— След всичко, което чувам, нищо повече не е в състояние да ме изненада, Рамон.
— Искам да ми бъдеш шафер на сватбата.
Мигел се усмихна.
— Това не ме изненадва. Винаги съм знаел, че аз ще бъда твоят шафер, както ти беше мой и пристигна специално от Атина, за да присъстваш на сватбата ми. — Протегна ръка през бюрото. — Поздравления, приятелю. — Силното ръкостискане беше доказателство за радостта му от поканата, както и за съжалението заради финансовите загуби на Рамон. — Ще се върна отново към папките на баща ти.
Прозвуча сигналът на интеркома. Гласът на секретарката съобщи, че двамата адвокати на корпорацията вече са в конферентната зала за среща с одиторите.
Рамон проследи с поглед Мигел, който пресичаше широкия златист килим. Щом вратата се хлопна зад гърба му, той се огледа наоколо, сякаш се прощаваше с кабинета си. Искаше да запомни всяка подробност от него.
Върху облицованата с дървени плоскости стена висеше картината на Реноар, за която някога беше платил огромна сума на един частен колекционер. Цветовете й ярко контрастираха с тъмното дърво. Както всичко, което беше притежавал, така и тази картина скоро щеше да бъде продадена на аукцион. Надяваше се, че човекът, който ще я купи, ще я харесва много.