Рамон отпусна глава назад и затвори очи. След минута трябваше да отиде в конферентната зала, да се разправя с одиторите, да посочи кои точно документи да представят адвокатите в съда и по какъв начин да се обяви сред деловите среди, че с „Галвера Интернешънъл“ е свършено.
Четири месеца се беше борил със зъби и нокти, за да спаси корпорацията. Беше направил всичко възможно, но не беше успял. Оставаше му само да се увери, че финансовият гигант умира с достойнство.
Много нощи беше лежал буден, измъчван от мисълта за този миг. Накрая той беше настъпил. Можеше да го посрещне без страх, без страдание, защото имаше Кати.
Беше посветил живота си на корпорацията. Сега щеше да посвети остатъка от него на Кати. Само на нея.
За пръв път от години изпита дълбоко религиозно чувство. Струваше му се, че Господ му е отнел семейството, общественото положение, богатството и после, когато се е уверил, че не му е останало нищо, се е смилил и му е изпратил Кати. А тя струваше повече от всичко, което беше загубил.
Кати си сложи червило, еднакво по цвят с лака на идеално поддържания й маникюр и прокара пръсти през дългата си лъскава коса. Погледна се одобрително в огледалото над тоалетната масичка и се обърна към будилника. Беше вече пет и половина, а слънцето продължаваше да свети все така ярко. Рамон беше казал на Габриела, че ще мине да я вземе между пет и половина и шест, за да я заведе на вечеря у Рафаел.
Тя импулсивно взе решение да излезе навън и да го посрещне. Облече се с бели панталони и тъмносиня копринена блузка, обточена с бял кант, и се измъкна навън. Беше доволна, че може да избяга от потискащото присъствие на съпруга на Габриела, Едуардо. Той очевидно не я одобряваше.
Светлосиньото небе беше покрито с пухкави облачета. Хълмовете се разстилаха пред нея, покрити с килими от смарагдовозелено, розово и червено. Кати вдигна лице срещу нежния ветрец и тръгна по прашния път, който отвеждаше към главното шосе.
Чувстваше се неловко да прекара целия ден с непознати за нея хора. Липсваше й Рамон. Не беше го виждала от предишната вечер, когато я беше довел в дома на Габриела и мъжа й, беше я представил на домакините и час по-късно се беше отправил към къщата на Рафаел.
— Кати! — Познатият глас я застигна и тя се спря. Рамон се спускаше през хълма, на който се намираше домът на Рафаел, и тя случайно беше пресякла пътя му. Той спря и я изчака да отиде при него.
Трябваше да положи доста усилия, за да остане там, където е и да се наслади на удоволствието от мисълта, че е излязла специално да го посрещне. Погледът му нежно обгърна тялото й. Златистата коса падаше по раменете й, тъмносините й очи му се усмихваха. Движеше се с естествена грация, дългите й бедра съблазнително се поклащаха.
Сърцето му щеше да изхвръкне от нетърпение. Как копнееше да я сграбчи в прегръдките си и да я притисне към себе си! Искаше да покрие устните й с целувки и да й повтаря до безкрай, че я обича. Само че се страхуваше от отговора й или от липсата на такъв; страхуваше се от реакцията й, която щеше да потвърди убеждението му, че тя не го обича. Такова нещо не би могъл да понесе.
Кати спря на няколко метра от него, завладяна от щастие, примесено неочаквано със стеснителност. Тъмносинята риза на Рамон беше разкопчана почти до кръста и разкриваше яките му гърди, покрити гъсто с къдрави черни косъмчета. Черните му панталони подчертаваха стегнатите му бедра и следваха всяка извивка на дългите му крака. Завладяващата мъжественост, която се излъчваше от него я зашемети, накара я да се чувства несигурна и уязвима. Тя преглътна и неуверено промълви:
— Здравей.
Рамон широко разтвори ръце и дрезгаво прошепна:
— Здравей, mi amor.
Кати се поколеба за миг, после се отпусна в прегръдките му. Ръцете му плътно я обгърнаха, сякаш никога няма да я пуснат.
— Липсвах ли ти? — попита шепнешком той, когато устните му най-сетне се отделиха от нейните.
Тя целуна шията му, вдъхвайки дълбоко от топлия възбуждащ аромат на кожата му.
— Да. А аз липсвах ли ти?
— Не.
Кати се отдръпна леко назад, за да го вижда по-добре, и на устните й заигра недоверчива усмивка.
— Наистина ли?
— Да — отвърна нежно Рамон. — Защото от десет часа тази сутрин ти беше непрекъснато с мен; изобщо не те оставих да се отделиш.
— От десет часа… — започна Кати, но млъкна и внимателно се вгледа в него. Интуицията й подсказваше, че някъде в дълбините на тези черни като оникс очи се крият бурни емоции. Хвана леко брадичката му и обърна лицето му първо наляво, после надясно. Накрая попита: