— Никой от двамата няма да узнае, ако ти не им кажеш — с усмивка я увери тя.
— Знаеш, че ще си мълча. — Габриела погледна към слънцето. — Искаш ли да отидем на аукциона в онази къща в Маягуез? Съвсем близо сме.
Кати с готовност се съгласи и три часа по-късно беше горд собственик на кухненски диван и два стола. Къщата беше принадлежала на богат стар ерген, който непосредствено преди смъртта си внезапно беше развил у себе си слабост към красивите дървени мебели и солидния комфорт. Столовете бяха с изящна форма, тапицирани с бежово ръждива дамаска. В допълнение към тях вървяха две отоманки. Диванът беше с широки извити странични облегалки и дебели плътни възглавници.
— Рамон ще ги хареса — отбеляза Кати, докато плащаше покупката и уреждаше превозването на мебелите.
— А ти харесваш ли ги? — попита Габриела. — Нали също ще живееш в къщата, а досега не си купила нищо просто защото ти го искаш!
— Разбира се, че съм купила — отвърна тя.
В четири без десет спряха пред малката къщица на падре Грегорио, разположена в източната страна на селския площад. Къщата привличаше погледа със снежната си белота и тъмнозелените капаци на прозорците. Кати взе торбата си от седалката, нервно се усмихна на Габриела и стъпи на тротоара.
— Сигурна ли си, че не искаш да те изчакам? — попита приятелката й.
— Напълно. От тук до вас пътят е съвсем кратък. Ще имам достатъчно време да се преоблека, преди да отида при Рамон.
С неохота приближи до входната врата. Спря за миг, приглади полите на зелената си памучна рокля и прибраната си в нисък кок коса. Ушите й бучаха. Надяваше се, че видът й е благоприличен. Беше ужасно нервна.
Възрастната домашна помощница отвори вратата и я покани да влезе. Поведе я през мрачния хол. Кати се чувстваше като осъден на смърт затворник, вървящ към своя екзекутор. Не можеше да си обясни защо е толкова объркана и разстроена.
Когато влезе в кабинета на падре Грегорио, свещеникът стана от стола си. Беше по-слаб и по-дребен, отколкото й се беше сторил предишната вечер. Със сигурност нямаше да й се наложи да влиза във физическа битка. Седна на стола срещу бюрото на падрето, а самият той зае предишното си място.
Двамата се измериха с поглед — учтив, но предпазлив. Накрая падре Грегорио рече:
— Искате ли кафе?
— Не, благодаря — отвърна Кати и се усмихна пресилено. — Нямам много време за губене.
Не биваше да казва това. Рошавите му вежди неодобрително се свиха.
— Без съмнение имате много по-важна работа — хапливо изрече той.
— Требва да свърша нещо за Рамон, не за себе си — рече троснато тя.
За нейно огромно облекчение падре Грегорио прие обяснението й. По тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, побелялата му глава кимна:
— Рамон е много зает. Бърза за кратко време да свърши много работа и вероятно ви е възложил цял куп задачи. — Падре Грегорио измъкна някакви листи от чекмеджето на бюрото, взе една писалка и каза: — Нека тогава да започнем с попълването на тези формуляри. Трите ви имена и точната възраст, ако обичате?
Кати съобщи исканата информация.
— Семейно положение? — Преди да успее да отвърне, свещеникът вдигна поглед към нея и съчувствено изрече: — Рамон ми каза, че първият ви съпруг е починал. Сигурно е било голяма трагедия за вас да останете вдовица още в разцвета на вашия брак!
Тя не бе лицемерка, затова любезно, но твърдо отговори:
— Овдовях в разцвета на нашия развод по-точно. Ако има нещо трагично в цялата работа, то е, че изобщо се омъжих за първия си съпруг.
Сините очи на свещеника се присвиха зад дебелите стъкла на очилата.
— Моля?
— Разведох се със съпруга си, преди той да умре.
— Каква беше причината за развода?
— Непреодолимо несходство в характерите.
— Не ви питам за съдебната формулировка, а за истинските причини.
Кати пое дълбоко дъх и рече:
— Напуснах Дейвид, защото го презирах.
— Защо?
— По-добре да не обсъждаме този въпрос.
— Разбирам — кимна падре Грегорио, остави писалката върху бюрото и тя почувства, че възцарилото се помежду им доверие започва да изчезва. — В такъв случай предполагам, че не бихте възразили да поговорим малко за вас с Рамон. От колко време се познавате?
— Само от две седмици.
— Какъв необичаен отговор — отбеляза отчето. — Къде се срещнахте?
— В Съединените щати.
— Сеньорита Конъли, ще го сметнете ли за намеса в личния ви живот, ако ви помоля да бъдете малко по-конкретна?
Погледът й пламна.
— Ни най-малко, падре. Срещнах Рамон в един бар — в една cantina, както тук наричате тези места.
Той изглеждаше поразен: