— Рамон се е запознал с вас в една cantina?
— Всъщност беше навън.
— Не ви разбрах?
— Беше навън, на паркинга. Имах неприятности и той ми помогна да ги разреша.
Падре Грегорио се отпусна успокоен и закима в знак на пълното си одобрение.
— Разбира се. Колата ви се е повредила и Рамон ви е предложил помощта си.
Сякаш положила клетва да говори истината и само истината, тя го поправи:
— Не беше така. Имах проблеми с един мъж, който ме целуваше на паркинга, и Рамон го удари. Мисля, че беше силно афектиран.
Очите на падрето проблясваха зад златните рамки на очилата като късчета лед.
— Сеньорита — презрително изрече, — да не искате да кажете, че Рамон Галвера е влизал в пиянска свада на обществено място заради някаква непозната жена, по-точно заради вас?
— Не, разбира се! Рамон не беше пиян и не бих нарекла свада онова, което се случи. Той удари Роб само веднъж и го повали в безсъзнание.
— И после какво? — нетърпеливо попита свещеникът.
За нещастие свежото чувство за хумор на Кати избра точно този неподходящ момент, за да се изяви.
— После напъхахме Роб в колата му, а ние с Рамон се качихме в моята и запрашихме по-далеч от онова място.
— Колко интересно!
Кати леко се усмихна.
— Наистина не беше толкова ужасно, колкото изглежда.
— Трудно ми е да повярвам.
Усмивката й помръкна. Очите й станаха тъмносини и опасно засвяткаха.
— Вярвайте в каквото си искате, падре.
— Озадачава ме онова, в което вие се опитвате да ме накарате да повярвам, сеньорита — отвърна рязко той и се изправи зад бюрото. Кати също стана от стола си. Нервите й бяха опънати до крайност. Не знаеше дали да изпитва облекчение или тревога при този така неочакван завършек на разговора.
— Какво искате да кажете? — озадачено попита тя.
— Помислете си по въпроса. Ще се срещнем отново в понеделник в девет часа сутринта.
Час по-късно, преоблечена в спортен панталон и плетена бяла блузка, Кати се изкачваше по хълма към къщата на Рамон. Беше вбесена, объркана и виновна.
Щом изкачи първия склон, спря и се обърна назад. Хълмовете бяха покрити с цветя. Лесно различаваше къщите на Рафаел и Габриела, останали в ниското. Къщата на Рамон беше доста по-високо разположена от останалите — всъщност трябваше да изкачи още два склона — затова реши да поседне за кратка почивка. Придърпа колене към гърдите си и замислено облегна брадичка на тях.
„Озадачава ме онова, в което се опитвате да ме накарате да повярвам, сеньорита“ — беше казал старият свещеник. Наистина беше извъртял нещата така, че Кати да се почувства виновна — сякаш беше отишла на срещата с падре Грегорио с намерението да му направи лошо впечатление! Като си помислеше, че цял ден беше обикаляла из магазините с онази стегната в кръста рокля и на висок ток, само и само да се появи в подходящ вид пред свещеника!
Беше му казала самата истина за обстоятелствата, при които се беше запознала с Рамон, и ако разказът й не се покриваше със старомодните му разбирания за морал, вината не беше нейна. Щом падре Грегорио не искаше да отговаря искрено на въпросите му, не би трябвало изобщо да ги задава, помисли си възмутено тя.
Колкото повече мислеше, толкова по-малко съжаляваше за непочтителния тон, с който се беше отнесла към стареца по време на първата им среща. Всъщност цялата случка я изпълваше със справедливо възмущение, но внезапно в ушите й прозвучаха думите на Рамон: „Как можа да забравиш за срещата си с падре Грегорио само няколко часа, след като ти напомних за нея?… Падре Грегорио е единствената възможна пречка пред нашата женитба… Нима искаш той да реши, че не си подхождаме, Кати?“
Чувството за несигурност охлади гнева й. Наистина, как беше могла да забрави за срещата? Подготовката за първата й сватба беше отнела няколко месеца. Кати трябваше непрекъснато да се среща с разни шивачи, фризьори, цветари, сервитьори, фотографи и много други хора. Нито веднъж не беше „забравила“ за някоя от срещите си с тях.
Дали подсъзнателно не беше изпитала желание да пропусне вчерашната си среща с възрастния свещеник? Изпита леко угризение. Дали и днес нарочно не беше оставила неблагоприятно впечатление у падре Грегорио? Не, не се беше опитвала да го впечатли по никакъв начин; не беше целяла да остави у него каквото и да е впечатление — нито добро, нито лошо. Но беше създала погрешна представа за срещата й с Рамон и не се беше опитала да я поправи.
Когато прояви желание да научи нещо повече за развода й с Дейвид, Кати на практика му заяви, че това не е негова работа. Ако трябваше да бъде честна, той определено имаше право да се интересува от развода й. В същото време чувстваше, че тя пък има право да постави на място всеки, който се опитва да я принуди да говори за първия си съпруг. Можеше да не се държи така грубо, когато засегнаха темата; можеше просто да каже на свещеника, че се е разделила с Дейвид, защото е била подлагана на физически и психически тормоз. А ако въпреки това той се беше опитал да задълбае в темата, можеше да му обясни кротко, че не й е възможно да коментира подробностите и че предпочита да забрави целия този неприятен период от живота си.