Така трябваше да направи! Вместо това се държа пренебрежително, надменно и дръзко. Не си спомняше досега да се е държала с някого по този начин. В резултат на необмисленото си поведение беше настроила срещу себе си единствения човек, който би могъл да попречи на женитбата й с Рамон след десет дни. Колко глупаво!
Вдигна от тревата едно лале и започна разсеяно да къса яркочервените му листчета. Сега пък се сети за думите на Габриела: „Не си купила нищо, защото ти го искаш.“ Когато приятелката й каза това, тя отрече, но в момента ясно си даваше сметка, че беше избягвала да купува за дома на Рамон неща, които да носят нейния отпечатък. Защото това щеше да я задължи да се омъжи за него и да остане да живее в онази къща.
Колкото повече наближаваше денят на сватбата им, толкова по-притеснена и разколебана ставаше Кати. Нямаше смисъл да го отрича, но и от признанието, че е така, нямаше голяма полза. Когато тръгна от Сент Луис заедно с Рамон, беше сигурна, че постъпва правилно. Сега не беше сигурна в нищо. Не можеше да разбере този свой страх, своята несигурност; дори не можеше да намери обяснение за много от своите постъпки. Тя, която винаги се беше гордяла с непоклатимата логика в поведението си, напоследък се държеше като пълна невротичка. Нямаше никакво извинение за това, ядосано си рече.
А може би имаше. Когато за пръв път се обвърза с мъж, светът й се сгромоляса с трясък. Малко хора можеха с такава сигурност като нея да твърдят колко страшен е един лош брак. Може би бракът не си заслужаваше риска. Може би изобщо не би трябвало да се замисля за повторна женитба. Не! Не, не и не!
Нямаше да позволи емоционалните белези, оставени й от Дейвид, да съсипят живота й и да я лишат от възможността за щастлив брак. Нямаше да достави на Дейвид Колдуел това удоволствие, независимо че беше мъртъв.
Скочи и изтупа панталоните си. Изкачи се на втория склон и отново се обърна да види селото. С усмивка си каза, че прилича на снимка от пътеводител: малките бели къщички, сгушени в полите на зелените хълмове, църквата, извисяваща се в средата. В нея щеше да се венчае след десет дни.
При тази мисъл стомахът й се сви на топка, очите й се насълзиха. Имаше чувството, че душата й се раздира. Умът й я теглеше на една страна, сърцето — на друга. Страхът вледеняваше гърдите й, страстта пулсираше във вените й, а над всичко грееше любовта й към Рамон.
Кати наистина го обичаше. Обичаше го много!
До този момент не го беше признавала пред себе си и с изненада усети как я обземат удоволствие и паника едновременно. След като беше съвсем наясно с чувствата си към този красив, нежен и страстен мъж, защо просто не се оставеше те да я водят?
Да следва любовта, с горчивина си помисли тя. Веднъж вече го беше направила и чувствата й я бяха довели до истински кошмар. Тя прехапа устни и отново закрачи по хълма.
Защо постоянно мислеше за Дейвид и за първия си брак? Единствената прилика между бившия й съпруг и Рамон освен височината и цвета на очите й беше интелигентността. Дейвид беше амбициозен и талантлив адвокат; изискан и светски. Докато Рамон…
Докато Рамон беше загадка: възпитан, много начетен мъж с огромен интерес към световните дела. Мъж, който с лекота можеше да се впише в светска среда — както беше станало по време на партито в дома на родителите й например — и който въпреки това беше предпочел да живее като обикновен фермер. Беше избрал да бъде фермер, а нямаше нито усет, нито изпитваше истинска обич към земята, която се беше заел да обработва. Нито веднъж не беше предложил на Кати да я разходи из полето, въпреки че тя многократно го беше молила, а когато обсъждаше заедно с Рафаел начините за възстановяване на стопанството, в думите му личеше решителност, но не и ентусиазъм.
В началото на тази седмица Кати го беше попитала дали някога е искал да се занимава с нещо друго освен с малкото си стопанство и Рамон кратко беше отвърнал: „Да“.
— Защо тогава продължаваш да обработваш земята? — беше настояла тя.
— Защото земята е тук. Защото е наша. Защото тук и заедно с теб аз познах повече спокойствие и щастие отколкото през целия си живот.