Спокойствие от какво, питаше се тя оттогава насам. А дори и да беше щастлив, не винаги му личеше. През изтеклата седмица многократно беше откривала по лицето му напрегнатост, острота. В момента, в който Рамон усетеше, че любимата му го наблюдава, на устните му се появяваше топла чувствена усмивка.
Какво криеше от нея? Някаква дълбока мъка? Или нещо по-лошо? Жестокост, както при Дейвид или…
Тя тръсна глава. Рамон нямаше нищо общо с Дейвид. Нищичко. Спря до едно дръвче и откъсна клонка, покрита с едри жълти цветове. Поднесе клончето към лицето си, опитвайки се да разпръсне мъчителното чувство за несигурност, преследващо я навсякъде.
Когато се изкачи на върха на хълма, чу шума от чуковете и трионите, идващ откъм къщата. Четирима души боядисваха фасадата на къщата в бяло, а друг оцветяваше дървените капаци на прозорците в черно.
Настроението й се повиши, когато установи огромната промяна, настъпила в къщата през последните няколко дни. За пет дена с помощта на работниците Рамон беше успял да я превърне в живописна малка къщичка, носеща духа на отминали времена.
— Сандъчета с цветя — изрече гласно Кати, наклони глава настрани и се опита да си представи дървени сандъчета с цветя, подредени до стената от двете страни на входната врата. Точно това й трябваше на къщата, помисли си. Така щеше да се превърне в приказна къщичка, разположена на приказно място в приказен остров. Но дали животът й в нея щеше да е приказен?
Зърна Рамон, покачен на дървена стълба. При нейния нежен поздрав той изненадано се извърна и престана да боядисва. Загорялото му от слънцето лице светна в лъчезарна усмивка. Радостта му от неочакваното й посещение беше толкова искрена, че Кати изведнъж без причина се почувства невероятно щастлива.
— Донесох ти нещо — шеговито изрече тя, измъкна покритото с цвят клонче иззад гърба си и се протегна нагоре, за да му го подаде.
— Цветя? За мен ли са? — попита той и с изискан поклон пое клонката.
Тонът му беше небрежен, но в очите му блесна ярко пламъче. Кати кимна и лукаво се усмихна:
— Утре ще бъде бонбонче.
— А вдругиден?
— О, обикновено следва някакво бижу — прилично скъпо, но дребно, за да не събуди у теб съмнения относно почтеността на намеренията ми.
Рамон се усмихна още по-широко:
— А на по-следващия ден?
— На по-следващия ден ще трябва да се скриеш в къщата и здраво да заключиш вратата, за да запазиш честта си, защото това е денят на разплатата.
Гърдите му приличаха на изваяни от лъскав бронз. От Рамон се разнасяше аромат на пот и сапун. Той слезе при нея, грабна я в прегръдките си и плъзна длани по гърба й. Устните му приближиха към нейните.
— За теб аз ще бъда много лесна плячка: ще се разделя със своята добродетел само срещу цветето.
— Срамота! — задъхано рече тя.
Очите му заприличаха на бездънни кладенци.
— Целуни ме, Кати.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кати рязко вдигна глава, когато чу падре Грегорио да произнася от олтара името й, последвано от това на Рамон. Обявяваше годежите, разбра тя. Сякаш всички посетители на неделната служба се извърнаха назад към крайната пейка, на която седяха тя, Рамон, Габриела, съпругът й и цялото семейство на Рафаел.
Селяните очевидно знаеха кой е Рамон Галвера Винсенте, но в това нямаше нищо чудно: нали той се беше родил тук. По-учудващо беше отношението им към него. От мига, в който се беше появил в църквата заедно с Кати, всички го наблюдаваха с открит интерес. Някои от хората с усмивка му кимнаха, но и по техните лица се четеше любопитство, примесено с колебание и дори страхопочитание.
Разбира се, държанието му преди службата беше такова, че обезкуражаваше всеки, който би желал да завърже приятелски разговор с него.
Той с надменна усмивка беше огледал присъстващите и беше седнал до годеницата си, изцяло вглъбен в себе си.
Кати се настани на неудобната дървена пейка и си даде вид, че цялото й внимание е погълнато от проповедта на падре Грегорио, но всъщност не разбираше нито дума от нея. Вече беше започнала да се пита дали по някакъв каприз на съдбата двамата с Рамон не можеха да останат по-задълго сами. През изтеклите седем дни нямаше случай, в който да могат „да се наслаждават един на друг“, противно на нейните и на Рамон очаквания.
В петък, докато получаваше страстните му целувки в знак на благодарност за букета, небето се беше покрило с плътни тъмни облаци. Слънцето съвсем се беше скрило зад тях. Изля се пороен дъжд. Прекараха приятна вечер, играейки карти с Габриела и съпруга й, но сетивата им не бяха задоволени.
В събота небето се проясни. Мъжете цял ден работиха по къщата. Електричеството отново беше прокарано и когато ставаше тъмно, Рамон нареждаше на работниците да продължат ремонта вътре. Така къщата отпадна като възможно място за срещи. Късно следобед в събота Едуардо подхвърли на Рамон, че на Кати може би ще й хареса да направи кратка екскурзия до фосфоресциращия залив.