Когато ме видяха обляна в сълзи заради два съсипани от ксерокса важни документа, другите секретарки се смилиха над мен. Заклех се, че никога вече няма да говоря с пренебрежение за жените с тази професия само защото една от тях ми бе съобщила по факс, че съм зарязана, а сега робувах на друга.
— Слагай ги ето така — любезно ми показа Мелиса — и няма да се смачкват. Ти си Алекс Уайлд, нали? Имаш късмет, че работиш при господин Мейън.
— Да — замечтано казах аз, малко по-спокойна.
— Помагаш на Джени Робинс! Всички обичат Джени.
Изгледах я учудено. Явно работата тук се отразяваше зле на психичното здраве. Бях прекарала в тази фирма по-малко от два дни, а вече усещах това.
Джени влезе в пет часа, когато бях изтощена и с нетърпение очаквах края на работния ден, и с явно неодобрение огледа папките, които бях успяла да подредя.
— Ще довършиш утре. Виждаш, че не се подреждат сами.
— Да, госпожице Робинс — отвърнах и прехапах устни.
— Аз ще се погрижа за кореспонденцията на господин Мейън, докато си заета тук. Поне при архивирането няма опасност да правиш правописни грешки — изтъкна тя. Логиката й бе неоспорима.
— Е, добре тогава — промълвих аз с огорчение.
Пета глава
Занизаха се ужасни дни. Шеймъс Мейън отсъстваше заради конференции и важни делови срещи. У дома се редяха върволица от мъже, които търсеха Кийша (медийни звезди и други знаменитости), Бронуен (дрогирани техно маниаци), Гейл (Тони и високоплатените му приятели) или мен (водопроводчикът и един сърдит банков представител).
От другата страна, в коридора кипеше усилена ремонтна дейност и работниците надуваха песни на Брайън Фери до дупка, а Бронуен и Кийша се надпреварваха да разпитват за Снежанка. Започнаха да се държат по-мило с Гейл. Очаквах да проявят малко повече достойнство, но Кийша бе готова да продаде душата си за отстъпка в «Гучи». В края на краищата, слабостта й към тази марка не бе грях. Що се отнася до Бронуен, ако някой я попиташе кои са най-красивите думи в английския език, без колебание би отговорила: «Пълен достъп», представяйки си ги изписани върху пропуск за концерт.
Гейл се перчеше пред мен с това ново отношение. От време на време ме поглеждаше с тържествуващо изражение, докато превъзнасяше приятелката си пред възторжените си слушателки.
Нямах друг избор, освен да ходя на работа.
Но и там не бях особено щастлива. Първо, нямах сносни тоалети (предложението на Кийша да взема назаем роклята й бе инцидентно, шанс веднъж в живота). Второ, нямах мотивация. Ден след ден чаровният Шеймъс не бе в офиса си. Горях от негодувание. Как бе посмял да се появи веднъж, като мираж на чаша лимонада в пустинята, а после да изчезне яко дим!
— ВМСМ — мърморех под носа си. Това бе остроумен код, съчинен от Бронуен, който означаваше: «Всички мъже са мръсници». Казвахме го толкова често, че бе полезно да има кратък начин. Трето, Джени Робинс наистина бе садистка.
— Ще придружавам господин Мейън — самодоволно заявяваше тя, — така че днес ти ще вдигаш телефона.
Пьрвия следобед, когато се бе наложило да поема това задължение, бях пребледняла от страх. Вдигането на телефона на Шеймъс бе задача за първокласен диспечер, а не за флегма като мен. Трябваше да приемам, записвам и класифицирам неразгадаеми съобщения, да решавам кои да прехвърля на мобилния му телефон — за което всички настояваха и недоволстваха, ако им откажех, да намирам документите, които трябва да изпратя по факс, и да подреждам другите, след като ги изровя, да държа слушалката с една ръка и да пиша с химикалка, притисната между пръстите на крака, или по подобен начин.
Бях готова да заплача, но нямах време.
Така оплесках нещата първия ден, че се надявах друг път Джени да настоява да върши тази работа сама.
— Трябва да се научиш, Алекс.
— Къде ще бъдете днес? — попитах, готвейки се да наглася автоматичното избиране.
Джени се усмихна.
— В Корфу.
Постепенно свикнах да отговарям на телефона, да нахвърлям съобщенията бързо и да изпращам файлове и факсове. След известно време дори не изпитвах ужас, а по-скоро отегчение. Не ползвах обедна почивка, а хапвах сандвич на бюрото си, когато имаше кого да помоля да ми го донесе, или си купувах нещо от нещастника, който обикаляше офисите по обяд с голяма кошница, пълна с неща за хапване. Докато стигне до мен, обикновено оставаше следният асортимент:
1 развалена ябълка
1 презрял банан
1 смачкан сандвич със сирене и туршия (намокрен с разлят натурален сок и добил аромат на портокал).