Тогава решавах да пропусна обяда и да прекарам останалата част от скучния следобед гладна, слушайки къркоренето на червата си като в рекламата на «Шредис».
При други обстоятелства бих напуснала. Сериозно обмислях това решение, когато телефонът звънна. Естествено, не търсеха мен.
— Офисът на господин Мейън.
— Бихте ли ме свързали с него, ако обичате? Обаждам се от «Карфор Тръст».
— Съжалявам, но в момента отсъства — казах аз с по-малка доза отегчение от обикновено, защото нещо в гласа ми се стори познато. Плътен мъжки тембър, ясен говор, който всички плейбои се стремяха да усвоят, но малцина успяваха.
Последва кратка пауза.
— С кого разговарям?
— Със секретарката му — вяло отвърнах аз.
Нова пауза, след която учтиво ми бе зададен въпросът:
— Случайно да се казвате Алекс Уайлд?
— Том! — почти изкрещях. Забравих, че не желая да узнае в какво съм се превърнала. Зарадвах се да чуя гласа на стар приятел.
— Значи си решила да се преселиш в Лондон? — попита той. — Много разумно, бих казал. Добре е да натрупаш жизнен опит, който да те зареди с творчески идеи.
Прозвуча твърде възвишено, но не развалих високото му мнение за мен.
— Е, с какво се занимаваш?
— С това-онова — уклончиво отвърна Том. Бе от хората, които смятат, че е просташко човек да говори конкретно. — Дано работата в «Хамилтън Кейн» ти допада, Алекс…
Край, реших, че е нечестно да го държа в заблуда, и споделих цялата истина за положението си. Горкият Том, бе позвънил, за да обсъди важен финансов въпрос, а вместо това се наложи да слуша излиянията ми по телефона. С безкрайно търпение изчака, докато свърших, вместо да затвори или да предложи да си поговорим друг път, може би някоя неделя през двехилядната година.
— Не можеш да напуснеш — категорично заяви той.
— Защо не, по дяволите? — попитах.
— Защото не си от хората, които се предават, Алекс. Скоро вече ще ти се струва по-лесно. Ще научиш нещо. А и ще изкарваш пари.
— Щастието не се купува с пари — мрачно изтъкнах аз.
— Така е — потвърди Том с тъга. — Но те ни дават независимост.
Обещахме си да се срещнем за обяд, когато щях да му позволя да обижда лейбъристите колкото иска. Поредното от нещата, за които никога нямаше да дойде ред, както закачането на снимки в спалнята ми и посещението в Националната художествена галерия. Но не напуснах. Ако го бях направила, нямаше да разбера как биха се развили нещата по-нататък.
Седях пред компютъра и съсредоточено набирах анализаторския отчет на «Дайсън Електрикс», когато над бюрото ми надвисна голяма сянка.
— Почти свърших, госпожице Робинс — промърморих аз през стиснати зъби. Господи, тази жена искаше да изпие кръвта ми. Напомняше ми за сержанта от «Полицай и джентълмен», който крещеше на Ричард Гиър, че незабавно иска да види молбата му в писмен вид. Целите ми ръце бяха в петна от мастило, отново бях пропуснала обяда и ме болеше глава от напрежение.
— Така ли желаеш да ме наричаш? — попита нечий мелодичен глас.
Вдигнах поглед и видях Шеймъс Мейън да се усмихва на техниката ми на набиране с една ръка.
— По-лесно е — оправдах се аз.
— Разбира се, както и много оригинално — любезно каза той. — Ако загубиш лявата си ръка при нещастен случай в градината, все още ще можеш да работиш.
Усмихнах се, но съвсем леко. Шеймъс стоеше пред мен с елегантния си костюм и дяволитите си зелени очи, подхвърляше шеги и определено представляваше приятна гледка, но не биваше да се заблуждавам. Всеки момент щеше да изчезне като мираж и да остави след себе си само куп документация и опияняващ мирис на афтършейв.
— Заслужаваш награда за ефективност.
— Хм — промърморих.
— Не е зле да я получиш още днес. Свърши толкова много работа в мое отсъствие. Не знаех, че притежаваш скрити магически способности.
Тези думи наистина повдигнаха духа ми. Не можех да повярвам. Току-що бях получила комплимент, благодарност и похвала, че се справям добре с работата. Магически способности? Единствената, която според мен притежавам, е да ставам невидима. Едва ли на света имаше жена с по-ниско самочувствие от моето. Не можах да сдържа усмивката си.
— Хайде, красавице — весело каза Шеймъс, — прогнозата беше за мрачно време, а е толкова слънчев ден.
С крайчеца на окото си забелязах Джени Робинс от другата страна на бюрото. Бе застинала и хвърляше убийствени погледи към нас.
Едва устоях на изкушението да й намигна със злорадство.
— Все още не съм имал възможност да те опозная — решително заговори Шеймъс, — а за мен е важно да познавам всеки играч в отбора си. Нали така казваше Алекс Фъргюсън за «Манчестър Юнайтед»?