— А…
— Разбира се. С теб сме част от един екип — добави той и направи широк жест с матовата си ръка, сякаш за да ме накара да почувствам връзката между своя кът, който изглеждаше като ударен от атомна бомба, и безупречно чистия и подреден офис. — Сигурно не си обядвала.
— Нямам време за обяд — с неохота признах аз. Погледът на Джени стана още по-убийствен. Знаех, че по-късно ще си платя за това.
— Глупаво е. Когато човек е гладен, се съсредоточава по-трудно. Биологичен факт — бавно каза Шеймъс. Гласът му бе като топлия коняк в буренцето на санбернар, който постепенно връща премръзналия турист към живота. Взираше се в мен така, че ме накара да се изчервя. Очите му не откъсваха поглед от моите.
Дори Рудолф Валентино не можеше да се сравнява с него.
— Джени, нали ще поддържаш огъня тук час-два? — нареди Шеймъс с властен тон. — С Алекс отиваме на обяд.
Излязохме от сградата през заден вход, който досега не бях виждала. Там чакаше огромна черна лимузина.
— Предлагам да отидем в «Понт де ла Тур» — каза Щеймъс и ми отвори вратата, — ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам — отвърнах аз, представяйки си, че всеки ден ме канят на обяд в луксозни ресторанти.
Когато пристигнахме, сервитьорът почтително го поздрави и ни поведе към чудесна маса отвън, на слънце, с изглед към реката. След това направи грешката да ми подаде меню. Описаните специалитети бяха толкова далеч от смачканите сандвичи, че стомахът ми закъркори като канонада, която би накарала охраната на Даунинг Стрийт да настръхне.
Страните ми пламнаха от срам.
— Е — каза Шеймъс с пълно нехайство, — радвам се, че си момиче, което няма проблеми с апетита.
Поръча и за двама ни. Големи порции от всичко.
— Да, а после ще опитаме шоколадовото суфле със сладолед. Донесете и два карамелови пудинга. А за пиене…
— О, за пиене — каза сервитьорът, сякаш бе чул нещо необичайно — ще повикам колегата, който сервира вина, сър.
Наведох глава, но шефът ми никак не изглеждаше смутен.
— Не искам да чакам — хладно заяви той. Удивително бе как гласът му от ласкав и мелодичен изведнъж стана смразяващ. — Донесете ни първо шампанско, а после от онова бяло «Бордо» номер 567.
— Много добре, сър — отвърна келнерът, но високо мерната нотка ни даде да разберем, че не мисли така.
Това ми хареса. Първо бяхме излезли от «Хамилтън Кейн» в работно време, а сега давахме нареждания на сервитьорите! Обикновено се страхувах от тях малко по-малко, отколкото от продавачките в магазините, които като по чудо веднага разбират, че нямаш пари, когато просто влезеш да поразгледаш в «Прада», и нагло питат: «С какво мога да ви помогна, госпожице?», «Нещо определено ли търсите?» или убийственото: «До каква цена можете да си позволите?», докато ти се отще да разглеждаш и се измъкнеш от магазина, загледана в обувките си, сякаш никога не ще ти омръзне да ги съзерцаваш.
— Няма да търпя такива като него да си придават важности, когато съм с хубаво момиче като теб — обърна се Шеймъс Мейън към мен с ослепителна усмивка.
Сърцето ми не се разтуптя. Той се държеше, сякаш флиртува, но това бе невъзможно. Защото бе женен за Долорес. А бе излязъл на обяд с мен.
Вече знаех урока си. Винаги се размечтавах по време на първа среща, въпреки че тази не бе такава. Навярно сте чували, че удавниците виждат живота си като на кинолента, преди да потънат. Е, пред мен по подобен начин се разкриваше розовото ми бъдеще при всяко запознанство с нов мъж. Виждах се омъжена за него, измислила имена за децата ни и избрала къща още преди да ми е подал ръка.
Понякога се виждах и разведена. Дори в мечтите си бях черногледа за собственото си бъдеще.
Сега картината, която се разкри пред мен, бе трагична злополука с автобус, в който се вози Долорес, но с голямо усилие я разсеях.
Появи се друг сервитьор, който умело крепеше върху поднос две чаши охладено шампанско.
— За бъдещия ти успех, Алекс Уайлд — каза Шеймъс. — Добре дошла в екипа.
— Благодаря. — Усмихнах се и се опитах да изглеждам делова, като Джени Робинс. — Бихте ли ми разказали нещо повече за себе си, господин Мейън? Единственото, което зная засега, е колко сте зает.
— За последен път ти напомням да ме наричаш Шеймъс поне когато сме извън офиса. Всички в града знаят името ми — заразително се усмихна той. — Важна клечка съм, малката.
Вече се убедих в това.
Господи, усмивката му бе зашеметяваща. През тялото ми пропълзяха страстни тръпки, които не можах да възпра.