— Да не се отплесваме в празни приказки — каза Шеймъс, въздъхна и ми подаде залък хляб, който първо натопи в ароматно масло. — Ще ти разказвам, докато се храниш. «Хамилтън Кейн» ме откраднаха от «Голдмън Сач» в Ню Йорк…
Докато слушах разказа му, ни сервираха ястие след ястие и превъзходно вино. Не бях свикнала с по-добро от онова, което се продаваше в супермаркетите и хората го ползваха за почистване на фурни, и отначало плахо го опитах, а после все по-често поливах големите хапки, забравила за решението си да пия малко и да ям колкото Долорес, Кейт Мос и всички други кльощави жени. Шеймъс продължаваше да говори. Очите му засияваха от въодушевление, когато описваше някоя голяма сделка с враждебно настроен клиент, променил отношението си благодарение на него. «Не че се хваля» — казваше, или: «Може би звучи нескромно», но все пак не скриваше гордостта си.
Едновременно поглъщах превъзходната храна и всяка негова дума. «Господи — помислих си, — сигурно е най-преуспелият човек в Лондон».
— Познаваш ли Тони Медоус от «Беърингс»? — прекъснах го аз. Не можах да се сдържа да не спомена за приятеля на Гейл само за да проверя колко е известен.
Шеймъс изглеждаше изненадан, но последва усмивка, от която настръхнах.
— Никога не съм чувал това име — равнодушно каза той. — Сигурно твоят човек е някой начинаещ агент по продажби. Познавам всички влиятелни личности.
«Начинаещ агент по продажби! Ха-ха-ха!», помислих си аз, тържествувайки.
Вече се радвах, че съм част от екипа на «Хамилтън Кейн». «Слава богу, че не напуснах», казах си. Бях задължена на Том Дръмънд. Да бъда край Шеймъс, бе по-вълнуващо, отколкото да работя за рок звезда.
— Имаш ли симпатични неженени приятели? — изтърсих. После ми се прииска да отхапя езика си. Защо не можех да изричам само банални реплики, като «Би ли ми подал минералната вода, ако обичаш?»
Шеймъс се наведе и размаха кредитната си карта «Американ Експрес» срещу сервитьора.
— Защо да запознавам красиво момиче като теб с тези акули? — попита той със закачливо намигване.
«Това е изнервящо», помислих си аз, когато сърцето ми запрепуска твърде непрофесионално.
— Е, определено може да се каже, че си преуспял човек… Шеймъс. Животът ти ми се струва страхотен.
Веднага дойде сервитьорът със сметката и с дълбок поклон отнесе картата му върху малка сребърна табла. Шеймъс изчака да се отдалечи и ме изгледа озадачено.
— Щастието не се купува с пари — бавно каза той. — Провървя ми в кариерата… но в интерес на истината, Алекс, бракът ми е пълен провал.
Шеста глава
— М-моля? — заекнах аз. Не бях сигурна дали чух правилно.
Шеймъс отново въздъхна. Очите му помръкнаха и замислено се вгледаха в мен, сякаш не забелязваха вишневочервената ми рокля и съвършено сресаните ми коси. Донякъде бях доволна от външността си. Не изглеждах като дивачката от Борнео, но все пак от спиралата за дълги и обемни мигли и яркото червило нямаше голяма полза. Защо си губех времето? Винаги щях да си остана жалка в сравнение със супержените като Кийша и кралиците от банковите среди с костюми «Диор», професионален грим и понякога бебе на гърба, прикрепено с красиви каишки. Тези жени бяха от друга планета. Всички те бяха част от световния заговор да бъда превърната в незначително и непотребно същество. Още преди закуска успяваха да завладеят три свята, а вечер точно в пет и тридесет се прибираха при съпрузите си с тела на модели.
Навярно дълбоко в себе си Шеймъс се присмиваше на сложения надве-натри фон дьо тен под очите ми.
— Не биваше да казвам това — промърмори той. — Всеки има грижи. Защо да те товаря с проблемите си, Алекс Уайлд?
«Неговите проблеми!»
— Истината е, че ти завиждам. Прелестно младо момиче, заобиколено от ухажори всяка вечер, безброй разбити сърца…
Замълча, докато се подписваше на огромната сметка. Станах, въпреки че ми се искаше този обяд да не свършва.
— О, не. Не е така — запелтечих, но думите ми бяха разбрани погрешно. Как можеше да не знае, че аз съм тази, чието сърце постоянно се нуждае от ремонт?
— Не е нужно да се преструваш на самотна само за да мисля, че не съм единственият — любезно каза той.
Погледът му стана жален като на кутре, което някой е ритнал твърде силно.
— А… — понечих да възразя, но той ме прекъсна.
— Не биваше да се оплаквам. Крайно непрофесионално е, но имаш толкова открито лице — прошепна Шеймъс, докато излизахме от ресторанта. — Чувствам, че мога да ти се доверя. Това е най-глупавото, което си чувала в живота си, нали?