Шофьорът ми отвори вратата и леко наклони шапката си за поздрав. Почувствах се като Деми Мур. Нетърпеливо хвърлих поглед към Шеймъс в очакване да сподели още нещо, но той поклати глава.
— Да се връщаме в офиса. Трябва да побързаме, защото имам среща в три.
Гледаше право напред, докато колата се придвижваше почти безшумно по улиците. Бях обзета от възхищение. Толкова бе решителен. Изведнъж бе възвърнал самообладанието си.
Когато влязохме, Шеймъс продължи към вътрешния офис за срещата си с японски банкери, които на всяка дума се покланяха. Наблюдавах ги с крайчеца на окото си и го видях да отвръща на поклоните. Отправи някаква любезност на японски и двамата мъже се спогледаха, явно впечатлени колкото мен.
— Хареса ли ти обядът, Александра? — попита Джени Робинс, когато отново седнах на бюрото си.
— Ммм — доволно отвърнах.
— Добре. Е, след като си се подкрепила, можеш да се захванеш с тези — каза тя и сложи пред мен огромен куп папки.
Проклетата Джени ме държа на разстояние от Шеймъс до края на деня. Едва когато свърших с папките, отнесох ги до ксерокса и се върнах, кашляйки от праха и с изранени от острите ръбове на листовете пръсти, зърнах чаровния си шеф на прага на офиса му. Нима наистина хвърляше похотливи погледи към мен?
Опомних се. Това, че бе самотен и тъжен, не означаваше, че би искал да бъде с мен.
«А думите „красива“ и „прелестна“?», попита с надежда оптимистичната ми страна.
«Забрави — изръмжаха Цинизмът и Реализмът. — Просто се държи любезно с теб. Ти си машина за приготвяне на кафе, робиня, която прави ксерокопия и подрежда документацията. А той е принц с очи на поет. Мечтай си, сестричке». Те надделяха, въпреки че Оптимизмът отново се опита да наклони везните в своя полза, когато Шеймъс се отби при мен в шест часа.
— Какво ще кажеш да те откарам до дома, Алекс? — примамливо попита той.
— Извинете, господин Мейън — намеси се Джени, преди да подскоча от радост, — Александра не е приключила и ще се забави доста.
— О, разбира се, Джени — каза Шеймъс с уважение. Навярно бях загубила ума си, щом ми бе хрумнало, че може да проявява интерес към мен. Просто бе добър шеф, който се държи учтиво с подчинените си.
Прибрах се у дома с объркани чувства. Не бе настъпила никаква промяна.
— Трябва да разтребим тук — властно заяви Гейл.
— Защо? — попита Бронуен и вдигна очи от броя на «Фейс», който държеше.
— Погледнете! — изкрещя Гейл. — Снежанка не бива да вижда апартамента ни в такова състояние.
Не бих могла да отрека, че е права. По пода бяха разпилени списания, пакети от чипс и смачкани опаковки от «Баунти», останали след снощната почерпка с шоколадови изделия, която бе нещо типично за съвместния ни живот. Повечето вечери се запасявахме с тях от магазинчето отсреща. Ако бог искаше да бъдем слаби, не би допуснал толкова близо да се продават сладки неща, нали? Господин Пейтъл предлагаше богат асортимент от десертчета с плодов пълнеж, вафли и всичко, което човек би могъл да поиска. По десет минути умувах от кои да вземем. Когато попитах Кийша какво предпочита, тя казваше:
— Все едно, каквото донесеш.
После искаше това, което съм избрала за себе си.
— Ти каза два пакета «Бътънс».
— Е, не ги искам. Искам твоя «Топик».
— Миналия път «Бътънс» ти харесаха.
— Е, ти не ме попита дали искам «Топик».
Спорът продължаваше, докато се примирях и й преотстъпех своето шоколадче. Понякога Кийша бе истински душевадник. Никога не отскачаше сама до магазинчето. Последния път тъкмо излизах от банята с мокра коса, загърната с хавлия, а тя седеше на дивана напълно облечена, но се нацупи, когато отказах да отида да купя нещо.
— Аз съм гола, мокра и боса.
— Е, облечи нещо и се обуй — настоя Кийша — или иди по халат, на кого му пука.
— Ти си облечена! — процедих през зъби.
— О, Ал — злобно промърмори тя, — понякога си такава егоистка. И мързеливка — побърза да добави, преди да кажа нещо.
Но е честно да отбележа, че стаята на Кийша бе единствената в апартамента, която не изглеждаше, сякаш през нея е минал автобус. Освен опаковките, всекидневната ни красяха кофички от «Кентъки Фрайд Чикън» (празни), шест чаши за вино (празни) и четири кутии «Хепи Мийл» (пълни), купени от Бронуен, защото в момент на химическо опиянение я осенила блестящата идея да нахрани всички бездомни деца в Лондон, но после задрямала и забравила.
Признавам, че по-рано бих нападнала апетитните пържени неща в кутиите, но сега мислех за Шеймъс. Не би хлътнал по мен, но не бе излишно да изглеждам добре. За всеки случай.