Снежанка й се усмихна благосклонно.
— Хм. За кой концерт? В Рединг? Няма проблем, утре ще ти уредя един.
— А това е Кийша — тържествувайки я представи Гейл и ме изгледа, сякаш искаше злорадо да заяви: «Нали ти казах?»
— Прекрасна блуза — забеляза Снежанка. — «Клементс Рибиеро» ли е?
— Да — потвърди Кийша с лека усмивка.
— Мога да ти издействам тоалети по цени на едро в «Харви Никс». Или «Хародс». Мохамед ал Файед е мой много скъп приятел…
Кийша сякаш онемя. Всъщност изпитах известна ревност. Двете изглеждаха готови да станат неразделни като сиамски близначки.
— А ти, Алекс… — Снежанка леко ми се усмихна, но без да се приближи. Огледа изпоцапаните ми дрехи, кутиите и умореното ми лице. — Все си си същата.
— Хубав нос са ти направили — подхвърлих аз в отговор.
Обзе ме детинско задоволство. Тя застина за миг, а след това се усмихна и показа толкова бели зъби, че трябваше да сложа слънчеви очила, за да не ме заслепят. Бяха избелени като на звезда от американска сапунена опера.
— Благодаря — отвърна. — Гледам на човешкото тяло като на творба на изкуството.
Сведох поглед към безформената долна част на своето, сетих се за потъмнелите си зъби, бледа кожа и коса без блясък и едва не изпаднах в отчаяние.
Разбира се, че Шеймъс не бе искрен, когато ме бе нарекъл «красавица». На света имаше жени като Долорес и Снежанка. Момичета като мен бяха просто същества от женски пол.
Бронуен и Кийша ме гледаха в очакване на нова хаплива реплика, но злобата ми се бе изпарила. Дороти Паркър би се засрамила.
— Е, аз изработвам скулптури от друг материал — предизвикателно отбелязах.
— А, твоите скулптури — ехидно кимна Снежанка, — разбира се. Сигурно вече си продала хиляди и си станала световноизвестна.
Настъпи гробна тишина.
— Алекс започна работа — каза Кийша в моя защита.
— Като помощник-секретарка — добави Гейл.
В мен се надигна ярост, докато Снежанка преглъщаше тази пикантна подробност.
— Аха — каза тя с престорено разбиране, — ето откъде си усвоила толкова… остроумия. Сигурно стресът озлобява.
— А ти с какво се занимаваш? — нетърпеливо попита Бронуен.
— Аз ли? — превзето се засмя Снежанка. — Забавлявам се, скъпа, не си ли личи?
Устроихме си женско парти. Прекарахме страхотно. Снежанка разказваше на Кийша и Бронуен вълнуващи истории за ученическите ни дни. Не пропусна да спомене, че единствените писма, които получавах, бяха от баба ми, както и как веднъж, когато се опитах да бия сервис, топката ме фрасна право в средата на челото.
— Алекс беше такава самотница — засмя се тя. — Все киснеше в кабинета по керамика и по всичките й блузи имаше петна от глина.
— Да — въодушевено потвърди Гейл, — помниш ли, когато двете с Елън Джоунс станаха първи дружки?
Елън Джоунс! Би могло да се каже, че тя бе единствената ми приятелка в «Сейнт Мери». Нямахме много общи неща. Елън не блестеше с особени умствени способности и бе още по-пълна от мен. Но и двете бяхме обект на подигравки, така че се сближихме. Бях благодарна, че не съм единствената отхвърлена на Свети Валентин.
Странно е, че винаги се говори за зачестяването на самоубийствата по Коледа, а никой не споменава за това на четиринадесети февруари. Всяка година този ден ми се струваше по-ужасяващ. Фоайето на училището се изпълваше с червени рози, красиво опаковани и украсени със зеленина, купидони, мечета и шоколадови сърца, а телефоните прегряваха. Момичетата тичаха боси по коридорите или се тръшваха върху леглата си с развълнувани викове: «Виж какво ми донесе Криспин, Ванеса!», «Нали Робин е много сладък!», «О, това е от истинско сребро, Тим е толкова мил!»
Никой не безпокоеше възпитателката от общежитието с писма за мен или Елън на Свети Валентин. Стояхме затворени в стаята си, преструвахме се, че учим, и наричахме всички останали «празноглави кукли». Бяхме ужасно нещастни. С радост бих заменила някоя отлична оценка по керамика за една-единствена картичка, дори от пъпчив и трътлест подател. Горката Елън се чувстваше още по-зле, защото не притежаваше и талант, който да й носи утеха. Веднъж на единадесети февруари я заварих до пощенската кутия сред живия плет до училището. Пуловерът й се бе закачил на клон, докато се опитваше да пъхне писмо, адресирано до самата нея. Разубедих я. Всички познаваха почерка й и Снежанка щеше да бъде безмилостна.
— Елън беше свястно момиче — промърморих аз.
— Разбира се — засмя се Гейл, — защото никоя друга не искаше да дружи с теб.