Първото, което издаде погледът на зелените му очи, бе… раздразнение.
— Къде е Джени? — почти изръмжа той.
— А… болна е от грип — отвърнах.
— По дяволите! Тази жена все отсъства точно когато най-много се нуждая от нея — рязко каза Шеймъс.
Джени създаваше впечатлението, че е готова дори да спи в офиса, но…
— Това ли е кафето ми? — Взе чашата, пресуши я на един дъх и направи недоволна гримаса. — Господи! Не такова кафе! Не знаеш ли, че пия без кофеин?
«Какво е еспресото без кофеин?», изпитах желание да кажа, но се сдържах. Боях се, че гласът ми ще затрепери и ще се разплача. А и нима би търпял някой да се шегува с него, когато е в такова настроение? Можеше да ме уволни!
Горкият Шеймъс, навярно бе преживял ужасна сутрин.
— Съжалявам…
— Направи друго и ми го донеси — каза той, без да ме погледне и взе купчина факсове от бюрото на Джени.
След това влезе в офиса си и затръшна вратата.
Станах и машинално отидох до кафе машината. В гърлото ми напираха сълзи, но решително ги преглътнах. Нямаше да допусна дебелата Рода да ме види да хленча, та да се разчуе и онази невестулка на рецепцията да ми се подиграва.
Дискретно почуках, преди да вляза.
— Влизай, да не мислиш, че имам на разположени цял ден да те чакам — изкрещя Шеймъс. Припряно завъртях дръжката на вратата и влязох.
— Извинявайте — плахо казах аз, когато сложих подобрената версия на кафето пред него.
— Кой върши твоята работа, щом онази мързелана я няма? — сопна се той.
— Рода. Изпратиха я от «Личен състав» — отвърнах. — Много е добра.
Стана малко по-спокоен.
— Е, поне не е някоя кукла-стажантка. Все оплескват нещо. И бързат да си тръгнат.
Запитах се дали Кийша е работила за него в някой предишен живот.
— За да ходят на фризьор — добави той. Сякаш говореше за Кийша. Мислено си набелязах да я попитам някой ден.
— Мислиш ли, че ще се справиш с работата на Джени? Срещите ми и всичко останало?
— Да, Шеймъс — уверено отвърнах аз. Стрелна ме с поглед.
— Хей, в офиса ще ме наричаш «господин Мейън», всеки момент може да влезе някой.
— Хм… Да. Съжалявам.
Почувствах се като пълна глупачка и се изчервих. Сякаш ми бе ударил плесница. За миг дори изпитах гняв. Нямаше нужда да се държи така…
— Хей. — Шеймъс ме гледаше по-благосклонно. Погледът му се плъзна от подгъва на полата ми малко над коленете, надолу по прасците ми към ниските ми обувки. Беше се замислил за миг, но изведнъж се опомни. — Хубав костюм, Алекс.
— Благодаря — промълвих, преди да се втурна към вратата. Телефонът му звънеше и бързах да вдигна.
— И червилото ти ми се струва ново. Хубаво е.
Нямах време да се зарадвам на комплимента, преди да грабна слушалката и да изчуруликам с цялата любезност, на която бях способна:
— Добро утро, офисът на господин Мейън. С какво мога да ви помогна?
Защо мъжете винаги твърдят, че ние, жените, сме като ветропоказатели? Шеймъс менеше настроенията си толкова често, колкото Мадона имиджа си. Както и да е, първата му среща бе уговорена за след десет минути. Знаех, че до края на деня няма да има повече празни приказки.
В три следобед бях капнала. Не толкова от работа. Джени бе създала такава организация, че не бе оставила почти нищо за мен. Шеймъс бе влязъл в обичайната си роля на любезен, усмихнат изпълнителен директор още при пристигането на първите посетители от Германия, а аз треперех от притеснение да не сгафя — да не разваля грима си, да не разлея кафе или да сбъркам с предпочитания чай. Докато записвах съобщения, ме заболя лицето от учтиви усмивки. Дори успях да се справя с някакъв самонадеян търговец от Сингапур, който ме нахока по телефона и ме нарече «слабоумна пачавра». Изкуших се да отвърна: «Майната ти, шибан глупак», но не би било уместна реплика.
Цяло чудо бе, че не направих нито една сериозна грешка.
В пет следобед се осмелих да предложа на Шеймъс още чаша кафе без кофеин и шоколадови бонбони «Шарбонел и Уокър», които бях избрала от хладилника.
За свое удивление го заварих изтегнат на светлобежовия диван да рисува смешни човечета върху заглавната страница на вестника си «Уолстрийт Джърнъл».
— Милостив ангел идва да ми донесе кафе — ласкаво каза той. — Или може би добра фея. Фея ли си, Алекс Уайлд?
— Последния път, когато се огледах, не бях — смутено отвърнах аз, докато сервирах.