— Чудесно. И бонбони — одобрително отбеляза Шеймъс. — Знае как да внесе малко сладост в живота на един мъж. И други неща, обзалагам се. Но няма да говорим на тази тема сега.
Последва заразителен смях.
Бях поразена. Почти бях очаквала да се извини за по-рано, но той дори не спомена за това. Прикова поглед в лицето ми. Хрумна ми, че може би имам червило по зъбите.
— Страхотен фон дьо тен. Какъв е? — попита Шеймъс. Изчервих се от задоволство.
— Всъщност не съм сложила фон дьо тен.
— Наистина, имаш толкова гладка кожа. — Повдигна тъмните си вежди. — Като праскова. Сигурно ползваш ужасно скъпи овлажнители.
Най-обикновен хидратантен крем. Но бе приятно да го чуя. Усетих как напрежението ми се разсея и усмивката ми разцъфтя като лотосов цвят.
— Дано всичко е било наред днес.
— Да, ти свърши страхотна работа. Невероятна — каза Шеймъс с благодарност. Тревожно погледнах назад към бюрото си, където червената лампичка на телефона примигваше, но той нехайно махна с ръка. — Помощничката ти ще вдигне. Едва ли е нещо важно по това време. Пазарът вече е затворен.
— Добре.
Пристъпих от крак на крак и се запитах дали ми дава знак, че мога да му пожелая приятна вечер и да грабна сакото си.
— Алекс. Какво ще кажеш да хапнем някъде? — попита той. Бе толкова неочаквано, че за секунда онемях. После, пелтечейки, благодарих за поканата. Винаги съм се чувствала неловко в такъв момент. — В «Айви»? Ковънт Гардън? Да, там, направи резервацията — реши Шеймъс, без да попита за мнението ми, но нима имаше смисъл? Скъпите лондонски ресторанти бяха недостъпна зона за мен. Господи, дори евтините. — Ще вечеряме в осем. Устройва ли те?
— Разбира се.
Широко усмихната, скочих на крака, готова да го последвам. Първо щяхме да пийнем коктейли в някой дневен бар, а после да се повозим на лимузина до Уест Енд…
— Къде тръгна? — попита Шеймъс, леко раздразнен. Изведнъж се спрях.
— Няма ли да дойда с теб?
— А… не, най-добре е да се срещнем там по-късно. Не искам да ни виждат заедно тук. Би се отразило зле на кариерата ти, скъпа.
Бързо кимнах.
— Разбирам.
— Резервирай маса и ще си прекараме чудесно. Нямам търпение — прошепна Шеймъс и ми подаде зелен лист хартия.
— Какво е това?
— Бележката ми от химическото — спокойно отвърна. — Трябва да побързам, но ако ги донесеш в «Айви» ще ги натоваря в колата си. Не се тревожи — увери ме той, — няма да седиш на масата, затрупана с костюми.
Колебливо се засмях.
— Чао, хубавице. Ще те чакам с нетърпение — каза Шеймъс. Когато излезе от офиса, учтиво ме погледна, докато Рода минаваше покрай него с куп документи.
— Приятна вечер, господин Мейън — силно казах аз. Той кимна и продължи към асансьорите.
Беше вълнуващо.
Осма глава
Стоях в офиса на химическото чистене и притисках тежките костюми. Сметката му бе петдесет лири, но касиерката нехайно махна с ръка.
— Господин Мейън е редовен клиент. Може да плати следващия път, когато дойде. Не вярвам да имаш достатъчно пари у себе си.
Не ми бе задала въпрос. Прииска ми се да можех да извадя пачка банкноти, да ги хвърля в лицето й и да й кажа да задържи рестото, но единствените петдесетачки, които имах в портмонето си, бяха монети.
— Нова прислужница на госпожа Мейън ли си?
— Не — гневно отвърнах. Нима онази жена имаше прислуга като кралицата? А нима изглеждах като слугиня?
— Така и предполагах. — Касиерката ме изгледа с пренебрежителна усмивка. — Тя ги подбира по външен вид.
Олюлях се и найлоновите калъфи изшумоляха, когато се отъркаха в полата ми. Значи не изглеждах достатъчно изискано дори за прислужница на Долорес.
«Провървя ми в кариерата… но в интерес на истината, Алекс, бракът ми е пълен провал». Думите на Шеймъс отново прозвучаха в съзнанието ми, докато вървях обратно към колата си. «Горкият Шеймъс», помислих си със съчувствие. Работеше неуморно, за да плаща за прислугата и ултрамодерните тоалети на жена си. Поласкана бях, че желаеше да разговаря с мен…
Очевидно бе, че това е единственото, което иска…
Бе казал, че чувства, че може да ми се довери. Просто така, по време на първия ни обяд заедно. Шеймъс изглеждаше от типа хора, които се втурват напред слепешком, вместо първо да се огледат. Тази келтска жилка на безразсъдство го бе накарала да се увлече. Или наистина бе прозрял какъв човек седи на бюрото пред офиса му и е достигнал до дълбините на артистичната ми душа? Не бе възможно мъж с толкова секси излъчване да обича работата в офис. Но бе принуден да я върши и бе велик в нея.