— Зависи какво имаш предвид — мрачно отвърнах.
— Е, господин Мейън е… о, добро утро, господин Мейън.
Сърцето ми спря. Шеймъс вървеше към нея в безупречен вид, с широка усмивка на лицето. Само за миг хвърли поглед към мен, хладен като на медицинска сестра в държавна болница.
— Здравейте, дами.
— Добро утро, Шей… господин Мейън — запелтечих.
Заплашително смръщи вежди срещу мен, а после отново се обърна към Джени със зашеметяваща усмивка.
— Значи си оздравяла, Джени. Не беше същото без теб. Ела в офиса ми да поговорим за командировката до Севиля.
Двамата ми обърнаха гръб и никой повече не ме погледна. Останах сама на бюрото си с купчината папки и примигваща червена лампа на телефона, като сигнал за тревога в щабквартирата на НАТО през третата Световна война.
Той не ме обичаше.
Не се интересуваше от мен.
Никак не ме биваше в леглото.
Вяло прелистих последния си брой на «Хелоу!». Разбира се, там бе Долорес Мейън, този път на прием на Улрика Джонсън по случай издаването на биографията й. Бе облечена с нещо, което приличаше на далеч по-скъпа и шикозна версия на моята розова рокля от «Уисълз».
Навън бе заваляло. Отегчено вдигнах телефона.
— Добро утро — машинално казах аз. — «Хамилтън Кейн».
Шеймъс имаше срещи цялата сутрин. Допускаше в офиса си единствено Джени. Господи, искаше ми се да избягам от тук и да плача неудържимо.
В единадесет се обади Кийша.
— Изглеждаше ни жива, ни умряла, когато се прибра.
— Благодаря, че ми каза.
— Какво има, грубо ли се държа той? Добре че рано си разбрала какъв е. Впрочем той е женен.
— Само на книга — унило отвърнах. — Точно ти ще ме упрекваш? А Дейвид, а онзи адвокат, а… знаеш кой!
Последният бе доста известен, доста женен световен шампион по бокс, който една събота бе застанал да я чака пред офиса й в «Ранобудници» в седем сутринта с жалкото обяснение, че не е станал толкова рано заради нея, а просто за да тренира.
— Е, няма значение. В събота всички ще ходим на голямо парти. В Кенсингтън, за «Версаче»… Снежанка го уреди.
— Аха — изсумтях аз и искрицата вълнение, която бе проблеснала за миг, изведнъж угасна.
— Ела, ще намериш някой по-свестен от Шеймъс.
Примигнах, за да спра сълзите. Да, по-свестен от Шеймъс. Сигурно щях да срещна Брад Пит, а бях такава красавица, че дори Гуинет Полтроу не би могла да се сравни с мен.
— Добре, ще дойда.
Телефонът звънна отново. Този път беше Снежанка.
— Кажи ми, че ще дойдеш, скъпа… Кийша ще ти даде някой от тоалетите си назаем.
— За какво съм ти там?
— Ще внесеш малко оригиналност в компанията.
— Така ли?
— О, разбира се, скъпа, всички други ще бъдат или богати и известни, или красиви, а от еднообразието бързо доскучава. Доведи онзи твой режисьор, Оливър… о, извинявай, забравих, че сте скъсали. Е, тогава ела с новия си приятел, ще му хареса… трябва да затварям, имам час в козметичен салон…
Страхотно. Значи щях да бъда бедната, невзрачна добавка за цвят в компанията. Навярно Снежанка предполагаше, че партньорът ми ще бъде някой строителен работник, счетоводител или нещо подобно.
Ново позвъняване. Едва не изкрещях: «Върви по дяволите, Снежанке», но в последния момент се сдържах.
— Алекс, ти ли си? — попита познат глас. — Обажда се Том Дръмънд. Как си?
— Чудесно, Том — изчуруликах, но после избухнах в плач.
Том ме накара да изляза и да му позвъня от уличен телефон, за да набере номера.
— Имаш право на обедна почивка, Алекс.
Разказах му тъжната си история, поне отчасти. Между риданията си го чух да издава въздишки на съчувствие, въпреки че едва ли един мъж би могъл да ме разбере.
— Просто си голяма романтичка, Алекс. Искаш непрекъснато да те обсипват със сърца и цветя. Дай му шанс… може би отново ще те покани да излезете — спокойно каза той.
— Но не искаше да мирише на моя парфюм.
— Да не би да е женен? Или да работите заедно?
— Не, разбира се! — гневно извиках.
— Е, добре. За миг си помислих, че си се върнала към старите си номера.
— Какви стари номера? — попитах. Гневът означаваше, че поне вече не хленча.
— Много добре знаеш, Алекс. Да въздишаш по чаровни негодници, които не те ценят и те карат да се чувстваш жалка. Да живееш с фантазии за фантастични герои.
— Не е вярно!.. — възразих. Шеймъс бе истински, нали? Какво би могло да бъде по-истинско от онези чупливи черни коси, онзи омайващ глас и страстен поглед!
— Е… въздъхна Том, — какво стана с вятърничавия режисьор с розовите вратовръзки и вечно рошава коса?