— Напротив. Такава е мъжката природа. Преди броени секунди ти нямаше нищо против.
«Така си мислиш, нещастнико».
— Долорес разбира потребностите ми.
Тонът му бе укорителен, сякаш добави: «а ти не». Запитах се дали наистина е така. Какво би казала Долорес, ако знаеше къде е съпругът й в момента. Неприятно ми бе да споменава името й пред мен. Хрумнаха ми идеи за подли номера, например да пъхна по някоя от любовните му бележки в джоба на всяко сако, да напръскам ризите му със своя парфюм и да оставя следи от червило по яките им. Но си казах, че не би било честно спрямо Долорес да узнае истината по този начин.
— Алекс, гълъбче, нали си прекарваме добре? Харесва ни да бъдем заедно само за удоволствие, без обвързване?
По кожата ми пропълзяха хладни тръпки, като при арктическа виелица. «О, не, не! Той иска да каже, че си страхотна за чукане, но това не е любовна връзка!» Как е възможно мъжете да са способни на такава жестокост? Искат да приемаш горчивите им обиди като комплименти и да ги обичаш.
— «Моите мечти лежат в краката ти. Ходи внимателно, за да не ги потъпчеш» — мрачно цитирах. Шеймъс нехайно се засмя.
— Караш ме да експлодирам, Алекс! — Шляпна ме по голия задник. — Това е мечтата ми!
В този миг окончателно се простих със своята мечта да бъда пощадена. Каквото и да направех, за да му угодя, не бих го накарала да ме обикне. Самата аз се изненадах от реакцията си, защото до този момент самоуважението бе нещо чуждо за мен.
Скочих от леглото и нахлузих роклята си.
— Не искам да те виждам повече — заявих през сълзи.
— О, скъпа, съвземи се.
— Уреди преместването ми в друг отдел, Шеймъс. Искам да запазя работата си, без да бъда край теб.
— А ако не мога да работя без теб? — изкусително попита той. Продължаваше да подхвърля похотливи намеци.
— Премести ме, и помежду ни не се е случвало нищо. Иначе, кълна се, ще разкажа всичко на Долорес — просъсках аз и излетях от апартамента му, преди да отправи заплахи и ругатни.
Когато разбра за преместването ми, Джени Робинс намина да ме види.
— Ще работиш при Глория Хънтингтън… каза тя и гласът й издаде тревога за мен.
Страхотно. Глория Хънтингтън бе известна с прякора Гърмящия задник. Тази кобила ръководеше отдел «Личен състав». Тъй като «Хамилтън Кейн» набираше персонала си главно чрез «ловци на глави», задълженията й се състояха единствено в уволняване на некадърни пощенски куриери и купуване на служебни коли. Всички знаеха за манията й на тема храни с високо съдържание на целулоза, от които непрекъснато изпускаше газове и всеки път гръмогласно казваше:
— Напълно естествено.
Това бе отмъщението на Шеймъс. Навярно искаше да умра от задушаване.
Превърна последните ми дни в своя отдел в истински ад. Претоварваше ме с работа и ме измъчваше с пълното си безразличие. Трудно бе, когато се стремеше към близост с мен, но сега ми бе още по-трудно. Защо се държеше, сякаш му е все едно? Защо не страдаше? Нима не заслужавах да бъда обичана? Припомних си жалката си интимна история и потръпнах от срам.
— Звучи интересно.
— Знаех си, че и с теб ще стане същото. Опитах се да го предотвратя — каза Джени с тъга, по-благосклонна към мен сега, когато вече не ми бе началничка.
Ужасено втренчих поглед в нея.
— О, знаеш за какво говоря. Прелъстил те е, а после те е разочаровал — каза тя с необичайна прямота. — Александра, смятах те за по-умна. Той постъпва така с всички хубави момичета. Знаеш ли, че на твоята длъжност за малко повече от две години се смениха петнадесет?
— Толкова ли беше очевидно? — попитах. Стомахът ми се разбунтува, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Петнадесет момичета? Нима бе световен рекордьор? Не обърнах внимание, че Джени ме причислява към хубавите. Тя е от онези по-възрастни жени, които снизходително наричат дори тридесет и осем годишните «млади».
— О, не съм глупава, млада госпожице — увери ме Джени.
Тръгнах с тежки стъпки към горния етаж, където се помещаваше «Личен състав». Досадна, незначителна работа, представляваща главно водене на ведомост и издирване на чернокожи служители за добрия имидж на компанията. Имали ли сте някога неприятности с фирмата, за която работите? Питали ли сте се какво садистично задоволство изпитват онези кучки, когато ви връчват писмено предупреждение? Не сте параноици, те наистина ви мразят. Вие имате истинска работа, занимавате се с маркетинг, продажби или счетоводство, за разлика от тях. Знаят, че всички ги смятат за безгласни букви. Началниците не обръщат внимание на препоръките им при назначаване на служители, сами издирват ключовите си играчи. Тяхната задача е да сгъват салфетки, да украсяват прозорците за празници и да уреждат почивките на ръководния персонал. Затова в този отдел на всяка компания има толкова много жени, както и във «Връзки с обществеността». Нищо не зависи от тях и те го знаят. И затова ви мразят.